ВИЕНА - ДОБРИТЕ ЕВРОПЕЙСКИ ПРАКТИКИ - КУЛТУРА В МЕТРОТО И ГРАДА

ВИЕНА



Едва ли десетина дни могат да бъдат достатъчни на човек да опознае добре Виена, особено когато голяма част от деня му е изпълнена с ангажименти различни от обикалянето из града в търсене на всякакви специфични виенски гледки и вкусове. Все пак за това време можеш да придобиеш някаква бегла представа какво представлява живота в столицата на Австрия

Ще се опитам да опиша впечатленията ми от дните прекарани във Виена без претенции за пълна изчерпателност относно всички места, усещания и аромати из града, които си заслужават.

Първите ми впечатления от Виена естествено бяха от летището, където самолета по редовната линия Варна-Виена ме изсипа заедно с тълпа други пътници от всякакви националности. Може и притеснението ми да е било причината, но в тези първи виенски минути на летището всичко наоколо ми се стори ужасно объркано и неясно. 


След като излязох от ръкава около минута се въртях с надежда да намеря някакво указание на къде трябва да се придвижа и след като така и не можах да се оправя просто последвах тълпата и скоро се измъкнах през вратите с надпис над тях "Пристигащи" с багажа си в ръка. 

Обикалянето и търсенето на някакви ясни табели, които да ме упътят към избрания от мен транспорт към града продължи още доста време преди някак си да успея да се добера до влака, който ме откара до центъра на Виена.

Всъщност Терминал 2 на летище Виена не е чак толкова огромен колкото ми се стори в началото и ако не си притеснен едва ли можеш да се загубиш там. Освен него летището има още един голям терминал - Терминал 1. 

Летище Виена е 17-тото най-използвано в Европа за 2010та година когато е обслужило около 19,6 милиона пътници. То разполага с 2 писти и се намира на югоизток от центъра на града. 

Табелите, означенията и изобщо ориентирането на него макар и относително свестни всъщност ми създадоха най-много проблеми за целия ми престой в Австрия. 

Може и да съм пропуснал нещо поради факта, че за първи път летях със самолет, но примерно въпреки всичкото ми оглеждане и четене на информация така и не можах да разбера от къде трябва да си взема багажа и успях да го намеря едва след като видях къде чакат познати лица от спътниците ми в самолета.




Има няколко варианта за транспорт от летището до центъра на Виена.

Билета за бързите влакове CAT (City Airport Train), които изминават 19-те километра до Wien-Mitte за около 15 минути, струва 9 евро. По всяка от указателните табели на летището можеш да видиш знака на бързия влак и лесно да се ориентираш как да стигнеш до станцията, от която да хванеш зеленото влакче. 

Билетите за него не важат за останалите видове транспорт и могат да се купят от няколкото зелени автомата разположени по пътя към станцията. 

Градските влакове S-bahn също могат да бъдат ползвани за превоз до центъра. S7 (S-bahn номер 7), който пътува до летището, за разлика от зеления CAT има 10-тина спирки преди да стигне до Wien-Mitte и може да се ползва с обикновен билет за градския транспорт. Стори ми се много странно, че по информационните табелите на летището означенията за S-bahn липсват напълно. Всъщност подземната станция "Летище Виена" на CAT и S-bahn е една, като в последният момент коридора се разделя за отделните перони на двата влака.

Всички линии от схемата на градския транспорт на Виена се поддържат от един оператор и билетите за всички превозни средства са едни и същи (с някой изключения като CAT влака до летището). 


Цената на пътуването е според зоните, между които се придвижваш. Градът е разделена на части и при преминаване от една зона в друга пътникът трябва да таксува още един билет. Всъщност картата на зоните е малко объркваща на пръв поглед и създава впечатление, че човек непрекъснато ще пресича зони пътувайки из Виена.

Нищо подобно. Централната зона Wien 100 обхваща голяма част от града и реално човек може да пътува до всяка точка на картата на Виена на цената на едно билетче. 

Повечето зони извън Wien 100 са всъщност отдалечени предградия в радиус до към 50 километра от центъра. 

Билет можеш да си купиш по магазинчетата за тютюневи изделия но много по-лесно е да използваш червените автомати, които ще намериш на всяка гара на S-bahn или станция на метрото- U-bahn

Цената на единичен билет е 1,80 евро, като освен такива билети автоматите отпечатват и еднодневни билети, билети за два дни, три дни, за седмица (от понеделник до понеделник), за осем дни, за месец или Виена карта, която важи за 72 часа и ти дава намаление в някой туристически обекти. 

Цената за седмичния билет е 14 евро, което е по-малко от цената на 10 единични билета, и на мен ми се стори изключително изгодно. 

Друг вариант е да избереш от менюто на автомата от коя до коя спирка ще пътуваш и той съответно да ти издаде билет, който примерно включва всички пресичания на зони без нужда да си купуваш няколко билета за този случай. 

В автобусите билет можеш да си купиш и от шофьора на по-висока цена (2,20 евро), а автомати за билети има и в трамваите. Таксуването на билетите става с машинки за самотаксуване, като билетите издадени от спирка до спирка както и тези за седмица няма нужда да бъдат маркирани и за това са по-широки и не влизат в автоматите. 

За 10 дни интензивно използване на градския транспорт във Виена нито веднъж не видях нито една проверка на билети.

Най-бързият и удобен начин да се движиш из Виена естествено е метрото

Виенското метро има 5 линии - U1(червено), U2(лилаво), U3(оранжево), U4(зелено) и U6(кафяво). 

Някой ми спомена за някаква легенда защо U5 е пропуснато като номер на линия на метрото, но така и не направих усилие да проверя. Мога да кажа, че за мен придвижването с метрото на Виена беше изключително приятно преживяване

Линиите покриват почти напълно централните квартали на града, метростанциите са разположени особено удобно, навсякъде има обяснения, карти и обозначения на маршрута и спирките, а самото пътуване е бързо и лесно. 

Във виенското метро се влиза без да преминаваш през какъвто и да е контрол. Няма автомати, които да ти искат билета за да те пуснат да влезеш или каквато и да е друга проверка. Единственото, което може да те притесни при положение че съвестта ти не е чиста, са втренчените в преминаващите пътници малки машинки за самотаксуване на входовете на метростанциите

Цветовото разделяне на линиите също помага за по-ясното им различаване по картите и за това цялостното усещане да е много положително. 

На всяка станция получаваш информация колко минути остават до пристигането на метрото, както и пълно разписание за целия ден

Нито веднъж не ми се случи да пътувам в препълнен вагон в метрото или каквото и да е друго превозно средство от градския транспорт.
Влаковете S-bahn са също много удобен и бърз вариант. Те пресичат целия град и през по-голямата част от маршрута си преминават на едно ниво над улиците, макар че понякога влизат и под земята, което прави маршрутите им напълно независими от останалия пътен трафик. 

Те спират и на големите гари в града, които освен спирки за тези регионални общественотранспортни виенски S-bahn влакове са и спирки за всички австрийски и международни влакове. 

Малко трудно ми беше на мен, човек който почти не е излизал в чужбина да схвана концепцията, че всъщност след като тръгне влака от градския транспорт на Виена след него на същия перон спира влака за Прага. На всяка спирка на S-bahn-а има сини монитори показващи разписанието на пристигащите и заминаващи влакове през следващите минути.

Спирките на автобусите и трамваите във Виена не са еднакви. На места в центъра където има по-малко пространство заслони така и няма. Някъде има електронни информационни табла за оставащото време до следващия трамвай но съвсем не навсякъде. Все пак табела с информация за разписанието има на всяка спирка. За разлика от влаковете и метрото, където машинките за самотаксуване са извън превозните средства, при трамваите и автобусите те съвсем логично са вътре, след като имаш възможност да си купиш билет и от шофьора.

Цялостното впечатление от градския транспорт на Виена е изключително положително. Явно това е и разбирането на виенчани и те предпочитат градския си транспорт защото по улиците автомобилите не са кой знае колко и уличното движение общо взето не е особено натоварено.


Моето възхищение на не особено компетентен човек без никакви познания за транспорта в развитите европейски страни се покриваше с мнението на хора, които са прекарали известно време в градове с модерен и сложен градски транспорт. 

Високи оценки в това отношение за Виена прочетох и доста в интернет, където определяха градския транспорт на града като един от най-удобните и приятни в цяла Европа.








Според австрийците времето през лятото в страната обикновено е горещо и слънчево. Тази година обаче в края на юни и началото на август във Виена температурите се движеха между 10 и 15 градуса и ежедневния ситен студен дъжд носеше по-скоро късно-есенно усещане. 


Въпреки уж неестественото за сезона време никой в Австрия не изглеждаше стреснат или изненадан. Хората си ходеха по улиците облечени с дебели якета сякаш дъждът е най-нормалното нещо за лятна Виена.

Не знам дали само неприятното време е причината, но велосипедисти във Виена почти не се виждат. Въпреки че не липсват съвсем, все пак хора с колела можеш да срещнеш много рядко и определено броят им не отговаря на нивото на велосипедната инфраструктура в града. 


Тук сравнението Бургас-Виена е немислимо. Дори всички усилия и обявени намерения на община Бургас да направи града "велосипеден" да се овенчаят с успех, просто няма начин в близките 100 години да стигнем нивото, на което се намира австрийската столица в това отношение. 

В центъра на града мрежата от велоалеи е навсякъде. Разделянето и от тротоарите и пътните платна в повечето случаи е само с маркировка, но това определено не е проблем и велосипедните пътища са винаги свободни от коли и пешеходци. 

Интересното е, че на повечето места маркировката е нанесена с нещо като гумирана настилка, която очевидно е изключително издържлива и оставя впечатление, че си стои неизтъркана много години откакто е поставена. 

Всички светофари в центъра на Виена имат светлини освен за пешеходци и автомобили, така и за велосипеди, както и маркировка от къде трябва велосипедистите да пресекат пътното платно. 

В по-отдалечените от центъра райони също има велопътища по по-важните улици. Определено живота на велосипедистите във Виена е много лесен и приятен независимо в коя част на града живеят.

Стоянките за колела са навсякъде и въпреки оскъдния брой каращи, по велопаркингите почти винаги е пълно. Не е странно да видиш и изоставени велосипеди по тях. Виенските велосипедисти слизат от колелата си и ги бутат, когато се движат по пешеходната зона в града. Изключително интересна е системата за велосипеди под наем - Citybike

Тя се състои от 60-тина станции за колела в централния район на града, които се управляват единствено и само от електронни устройства. Без оператори, пазачи или какъвто и да е друг вид човешки контрол. 

Автоматите позволяват само с кредитна карта да се регистрираш в системата и да ползваш юзърнейма и паролата си, от която и да е велостанция. 

След като харесаш колелото, което искаш да наемеш от всички наредени и заключени свободни велосипеди, просто трябва да натиснеш няколко пъти сензорния екран на автомата за да отключиш системата и да извадиш избраното колелото. От този момент се засича времето, за което ползваш велосипеда. То спира да тече в момента, в който заключиш отново колелото в която и да е станция от системата. 

Първия един час можеш да караш колелото безплатно. Самите брошури рекламиращи услугата ти предлагат това обяснявайки, че след 1 час можеш да заключиш колелото в най-близката станция, да изчакаш 15 минути за да се нулира времето и отново да вземеш колело за нов един час безплатно каране

Така можеш да обиколиш Виена на колело бе за платиш и едно евро. 

Цената ако караш два часа без да връщаш колелото е 1 евро, за третия час трябва да добавиш още 3 евро, а за всеки следващ час ще ти струва по още 4 евро. 

Всичко това се таксува от кредитната ти карта, с която си се регистрирал. Системата е удобна и за туристите, които не желаят да използват кредитната си карта. 

В центъра на Виена има туристически център, от където всеки чужденец може да вземе туристическа карта за велосистемата, оставяйки депозит от 25 евро, от който после, след връщането на картата, се удържа дължимата сума за ползване на велосипедите.

Всички кръстовища и изобщо тротоарите са маркирани със знаци за незрящи, като освен вече популярните и тук плочки във Виена са използвали и някакви машини за да издълбаят асфалта по тротоарите с нужните означения. 


Табелите по виенските улици са достатъчно на често и супер ясни. Градът е разделен на квартали и на всяка табела преди името на улицата стои числото с номера на квартала. 

Това е изключително удобно, като примерно номерата на велостанциите на Citybike започват с номера на квартала и така можеш да разбереш приблизително коя станция в коя част на града се намира. 

Централните квартали на Виена са зона за кратковременно платено паркиране. Началото на тази зона е означено с дебела синя линия върху уличното платно. В тези квартали спирането на улицата е ограничено до два часа и струва 1,2 евро на час. Билети за тази зона могат да се закупят от магазините за тютюневи изделия или бензиностанциите

В покрайнините на града има големи Park and Ride гаражи, които предлагат паркиране за 3 евро на ден и връзка с метрото на Виена.






Ако тръгнеш да се мотаеш из улиците на центъра на Виена съвсем скоро можеш да си помислиш "Какво пък толкова .... като въведем синята зона на 100% и пооправим малко тротоарите и бургаският център ще изглежда като виенския".

Наистина ако се абстрахираш от архитектурата и мащабите на сградите, които Бургас със своята кратка история така или иначе няма как да има, обикновените улици на централна туристическа Виена не са особено впечатляващи. Тесните тротоарчета в огромната си част са покрити с асфалт и то доста пъти кърпен през годините.

Спрените коли също както в Бургас са наблъскани на гъсто. Наистина не можеш да видиш автомобил паркиран и на сантиметър извън означените за паркинг места да не говорим за спрели коли върху тротоарите (освен на местата където част от самия тротоар е маркиран за паркиране), но в крайна сметка нашата синя зона доказа че и тук нещата могат да бъдат по същия начин. 

Контейнерите за отпадъци на много места са директно върху тротоара макар и да са малко по-малко гнусна гледка от тези по тротоарите в Бургас. 

Магазинчетата са също толкова мънички и също така изглеждащи не особено добре в шарените си бои и реклами. 

На доста места има грозни будки предлагащи точно както по българските улици пици на парче, дюнери и сандвичи, a около тях е мръсно и неприятно. 

Пешеходната зона също не изглежда кой знае колко по-различно от Александровска и Богориди, нито пък е по-голяма. Тесният и винаги наблъскан с туристи площад пред катедралата Свети Стефан е намален още по-неприятно от масичките на много кафенца наоколо а точно срещу древната катедрала се издига висока и лъскава стъклена сграда. 



Големите площи по пешеходната улица също както бургаските плочки по Александровска на места да доста неравни и с голямо разминавана на нивото им. 

Ако си български турист, стоварен от автобуса пред катедралата или операта и превозван отново до следващата забележителност в централната част на Виена много лесно можеш да се объркаш, че вида на Виена макар и определено по-добър от този на който и да е български град, все пак не е на стотици километри пред нас и с малко повече усилия и след още няколко години можем да успеем да накараме и нашите градове да изглеждат приблизително по същия начин.

Естествено каквато и да е мисъл в тази посока е голяма заблуда. Най-силно можеш да го осъзнаеш ако се разходиш из жилищните райони на Виена. Ако по централните улици един бургазлия може да направи съпоставка и да си представи и своя град изглеждащ подобно на Виена то по жилищните квартали поне за мен асоциация с Бургас беше напълно невъзможна. 


Просто не виждам начин, по който бургаските квартали в рамките на моя живот могат да се превърнат в толкова подредени, чисти, красиви и зелени места

Навсякъде спретнатия и красив вид и зеленината са неизменни, независимо дали става въпрос за райони с малки, едноетажни или двуетажни къщички с малки дворчета залепени една за друга или за по-български изглеждащи квартали с 6-7 етажни блокове

Местата за паркиране между блоковете явно са достатъчни за всички, зелените площи са поддържани и красиви, контейнерите за отпадъци са затворени в клетки. 

По някой от улиците на кварталите с къщички липсват тротоари, но това изобщо не изглежда странно или неудобно след като на една такава уличка живеят едва 10-тина семейства и автомобилите и пешеходците, които я ползват ежедневно са съвсем съвсем малко на брой. Никъде не видях неправилно паркирал автомобил. 

Особено характерно и различно от нещата в България е ясното желание на виенчани за зачитане на личното им пространство и личната собственост. 

Всички дворове на къщичките са обградени от високи огради от жива растителност и човек от улицата много трудно може да види какво се случва на зелените ливадки с люлки, масички и басейнчета само някой метър зад тях. Интересното е, че и в районите с блокове нещата изглеждат по подобен начин. 

Блоковете имат оформени вътрешни дворове, които са заобиколени от висока растителна стена, която ги предпазва от погледите на минувачите. На няколко места видях заключени детски площадки с ограда, които явно подобно на заключените казани за боклука могат да се ползват само от живеещите в дадена сграда или район.







Сигурен съм че няма бургазлия, който да не се гордее с Морската градина




Според мен това е най-хубавия и поддържан голям парк в цялата страна. Винаги съм смятал, че паркът е на достатъчно високо ниво за да се класира като приятно място навсякъде по света.

Посещението ми във Виена доста посмачка гордостта ми с нашия парк. Няколкото големи парка, които видях в Австрия бяха зашеметяващи. Не мисля, че има смисъл да се прави кой знае какво разяснение на понятието "зашеметяващ парк". Просто човек трябва да си представи най-поддържаната част на нашата морска градина през пролетта, с искрящата свежа зеленина, ярките цветове на цъфналите цветя, хубавите нови алеи.

Ако добавите мислено няколко езерца пълни с патки и лебеди, информационни табели и карти из парка, места за спорт и страхотни заградени детски площадки с най-разнообразни забавления за хлапета и увеличите това няколко пъти по площ ще добиете представа за виенските паркове. 

Не знам дали хладното и влажно време беше причината или поддръжката на парка осигурява това, но във Виена парковете бяха наистина свежи и ярко зелени посредата на лятото. 

След това нямаше как да не забележа колко са пожълтели, изсъхнали и оплешивели зелените площи в нашата морска градина. Най-странното е, че хората в тези страхотни паркове бяха съвсем оскъден брой независимо дали е делничен или почивен ден.





Точно както парковете във Виена не са особено посетени също така виенчани явно не са големи фенове и на футбола. С изключение на големия национален стадион Ернст Хапел, останалите стадиони на които се играе футбол в австрийската столица са малки и слабо посетени. 


Рапид Виена е най-популярният футболен клуб в града. Той играе на 18 000-дния стадион Герхард Ханапи, построен през 1977-ма година на място, на което е имало друг стадион преди това.

Частичната реконструкция през 2001-ва година не прави стадиона да изглежда особено модерен, но въпреки всички минали години от изграждането на трибуните и поставянето на металните мрежести седалки всичко на стадиона е здраво, хубаво и приятно за ползване. 

Ако трябва да правим съпоставка с бургаския стадион Лазур, който е с подобен капацитет отново повечето фактори са в полза на виенския стадион. Трибуните му са съвсем близко до терена и доста стръмни, което дава прекрасен поглед върху всяка точка от игрището дори от най-високия ред на втория етаж на секторите А и В. 

Местата за зрители са по-широки, а стълбищата между блоковете по трибуните са повече на брой, което прави достъпа по-удобен. Стадион Герхард Ханапи е изцяло покрит. Най-големият стадион в страната - Ернст Хапел, който бе частично реновиран за провеждането на Евро 2008, също е строен доста отдавна и създава впечатление на излъскан но стар като архитектура и концепция стадион, който е много далеч от нивото на съвременните модерни спортни съоръжения.





Накрая на този дълъг текст ще спомена и за един много приятен начин човек да си прекарва времето във Виена особено ако е пригладнял и се е изморил от обикаляне на улиците. 


Щелце е много маняшко изпечено голямо парче свински крак с хрупкава коричка, което се сервира върху дървена дъска. Ако го комбинираш със студена бира, хрян и горчица можеш да прекараш много часове хапвайки и пийвайки с огромно удоволствие.

Галерии със снимки от Виена







СТИХОТВОРЕНИЕ НА БЪЛГАРСКИ ПОЕТ УКРАСИ МЕТРОТО НА БРЮКСЕЛ
Събитието е част от фестивала Транспоези



В рамките на фестивала Транспоези (Transpoesie), провеждащ се в европейската столица Брюксел под егидата на Организацията на европейските културни центрове, стихове на поети от Стария континент украсиха улични спирки и метрото на града


България бе представена от стихотворението "Каменоделство" на поета Бойко Ламбовски, селектирано за участие в проявата под обща тема "Ангажиментът", съобщи българският ПЕН-център, цитиран от БТА. Освен на български стихотворението е отпечатано на афишите също така в превод на френски, фламандски и английски език.

Ламбовски взе участие в откриването на изложбата с творбите на поетите на 26 септември в престижната галерия "Анспаш", и в рецитала в Международната къща на поезията "Пасса-порта" в Брюксел заедно с поета от Франция Франсис Комб, представителя на Холандия Франк Кайзер, Урсула Олсен от Дания, Аня Загракалайте от Литва и други. "Каменоделство", посветено на Едварда - героиня от роман на Кнут Хамсун, е от втората книга на Ламбовски, и вече е преведен на 14 езика.

Ръката и длетото методично почукват Идеала. Става скучно.Това е жилав навик - да си камък,и бавен, мъчен подвиг - да обичаш.

На фламандски, френски и английски преводът е осъществен от Андрей Манолов и Анета Данчева. Миналата година български участник във фестивала беше Георги Константинов.

Ламбовски е автор на 9 книги, лауреат е на различни награди за поезия, между които "Владимир Башев", "Гео Милев", и др. Негови стихове са преведени на около 20 езика. Отскоро председател на българския ПЕН-център
...ОР+





 ТЕАТЪРЪТ ВЛИЗАТ В МЕТРОТО  

В метростанция "Джеймс Баучер" скоро ще се организират театрални постановки в обособена за това зала, съобщи кметът на София Йорданка Фандъкова.

Залата ще побира поне 400 зрители. Целта е на една сцена да се обединят кукли, музика и театър. През деня ще има представления за децата, вечер - за възрастни. Идеята е това да е място, което да събира хора от различни възрасти.

"До края на седмицата очаквам главният архитект да внесе доклада за пространството на метростанция „Джеймс Баучер", което да се използва за театър. Бяхме се договорили за това със Съюза на артистите. Сутринта имах среща с Христо Мутафчиев. Те са готови да работим заедно за реализирането на този проект", добави Фандъкова.

В своето изказване Йорданка Фандъкова допълва: "Очаквам Министерството на културата да проведе и процедурите за Ларгото. Много важна тема. Това от културните пространства изостава за момента. Ние взехме мерки да помогнем на министерството като собственик на археологическото ниво за охрана, съответно за почистване. Но, за съжаление, стои с едни найлони и е непривлекателно това прекрасно нещо, което всъщност благодарение строителството на метрото открихме. Очаквам министерството и по-специално Институтът за паметници на културата да дадат най-накрая своето становище за гробницата на Хонорий", обяснява Фандъкова.

Според нея една от най-невероятните находки под „Света София" - гробницата на Хонорий, стои с грозни прегради.

„Имаме парите, имаме материали дори. Ще говоря с министъра - да направи всичко възможно да не се бавят толкова много процедурите и да работим", допълва още тя...ОР+





    МЕТРОТО: ТОВА ДОЛУ, КОЕТО Е ГОРЕ     

Когато пуснаха метрото в София, вестниците коментираха един интересен факт. Хората пътуват в метрото като на екскурзия. Цели семейства, но особено младите, главно ученици влагат в този иначе съвсем прозаичен транспорт някакъв допълнителен смисъл - на празнично пътуване. Символно, а не реално.

Би могло да се каже, че в сегашния си вид столичното метро не е удобно за повечето софиянци, защото свършва на половин път, не води никъде. И така погледнато, то наистина по-скоро е символ. На какво, обаче?

Слязох долу в една от станциите. На пръв поглед, нищо особено. Подобни са станциите в Прага, Будапеща, както и в страните от бившия Съветски съюз. Досега не съм имал възможност да видя други по-модерни метростанции, но получената визуална информация създава що-годе същото впечатление - технологията на този вид транспорт налага сходни композиционни схеми. Различията са в материалите, в използваните техники за маркировка, в начините за поместване на рекламите, т.е., общо взето, в детайлите. Навсякъде обаче метрото е нещо делнично и утилитарно - средство за предвижване из пространствата на модерните градски конгломерации.

В София метрото противостои на делника, "извисява" се над него, като остава все пак "ъндърграунд" - в подземието. Видях на крайната и най-близка до центъра станция "Константин Величков" група хора, които се снимаха с фотоапарат...

Биха могли да бъдат разгърнати доста семиотически опозиции, произтичащи от това "екскурзионно" поведение. За две по-важни вече споменахме. Първо, метрото "другаде", общо взето, е банално-прозаично и като такова е лишено от собствена ситуираност в символната карта на града. В него хората се срещат делово и набързо, движат се функционално. 

В София метрото остава самоцелно, откроява се като особено и значимо място в градското пространство. Втората опозиция е тази, която обръща традиционното отношение между делника и празника като отношение между долното и горното. Метрото за софиянеца се оказва нещо празнично, въпреки че в буквален смисъл е "долница" на града, съседства с невидимата му утроба - канали, плъхове, нечистотии...

Общото в двете опозиции е дистанцията от ежедневното, която разграничава софийското метро от другите, и която по един, възможно напълно обясним начин, сближава сегашното софийско с някогашното московско метро. Ето това странно сходство ме порази, когато слязох "долу" и попаднах едва ли не в един храм, храм на хай-тека, разбира се, но все пак храм.

Изминаха повече от шестдесет години от тържественото пускане на първите московски маршрути на метрото. Тогавашните московски станции не бяха толкова "технологични" както модерните. Времето е било друго. Други са били и характеристиките на сакралното пространство - мрамор, стилизирани скулптури, подчертаващи здравото тяло и пищните форми на работничките и селянките, изразяващи революционния порив на матросите и инженерите, защитаващи строителите на "Новия свят", огромни полилеи с хиляди кристални топки... Няма съмнение, всичко това означава победата на Новата Власт, нейното тържество. 

Навсякъде из тези станции щедро са разхвърляни и съответните символи - сърпове, чукове, петолъчки, лагери и ...пушещи комини. А до тях - пушки, гранати, револвери, други бойни оръдия от най-различен вид и назначение. Стените и таваните в тези станции-храмове бяха изписани в същата символика и поразяваха с потискащата си тържественост. Трябва да се признае, че семиотически тези стенописи възпроизвеждаха иконографията на иконата и църковната фреска. Те подреждаха в "божествена йерархия" земните образи на тогавашните герои - стахановци, мичуринци, матросовци... "Светещите" им погледи свидетелстваха, че прозират иначе невидимото за хората, минаващи покрай тях, "светло бъдеще", дори нещо повече - те вече бяха там. 

Тези "култови" образи заедно с целия интериор задълго превърнаха московското метро в място на поклонение. Особено за жителите на "необятната съветска страна". 

Тук водеха организирани групи-екскурзианти от Сибир и Средния изток, тук ходеха специално, с особено чувство, но съвсем искрено и доброволно хората, попаднали в Москва по един или друг делови повод. Водеха ги, или самите те слизаха долу в метрото, за да видят очакващото ги горе светло бъдеще. Пространството на метростанциите беше не просто подобно на храмовото, тъждествено на него, но и го подменяше - "долу", защото "горе" храмовете бяха взривени . Въпреки че отново на тавана бяха изписани иконоподобни образи на "герои-победители" и страшно око, но не на Бога, а на Властта, вертикалната йерархия на пространството бе обърната по най-ужасяващ и буквален начин.

Много по-късно, едва ли не по време на перестройката този стил беше окончателно изоставен и метрото се превърна в това, което отдавна е било другаде - в транспортно средство. Бих искал обаче да подчертая една съществена според мен подробност. Първите станции, които зримо, сетивно се противопоставиха на Сталиновите "храмове", бяха строените по времето на Хрушчов. Противопоставяха се не с друго, а с празнотата си, функционално изчистения от всичко, което не носи информационна или технологическа натовареност, обем. Така "разтоварени" и опростени, Хрушчовите станции плъзнаха из целия тогавашен "лагер". А днес стигнаха и до нас в София.

Съвсем неотдавна в Москва слязох "долу" - в метрото. Няма смисъл да се говори за натрупалите се с десетилетия различия. Големият град не може без метро. Но не това е главното. Попаднах в метрото случайно, в интервала на иначе интензивно и постоянно предвижване из града с кола и видях нещо ново за себе си. Светът "долу" е свят на механични и безлични тълпи, а светът "горе" е свят на милиони лъскави, сравнително нови автомобили. Това са два радикално различни свята. Хората долу се носеха все так мрачно и безнадеждно както преди десетина години, а горе - с енергия и агресия, самоуверени и свободни.

Чух много и различни версии за тази видяна от мен нова социална стратификация. Ето в Ню Йорк например в метрото се возят "всички". Там банковият чиновник и безработният се смесват в една разнолика и многобройна маса. И сигурно е така. Само че не се доверявам на тези косвени свидетелства и преценки. 

Бих обърнал внимание на съвсем друг смислов пласт - на една художествена визия, в контекста на която метрото и в Москва, и в Ню Йорк днес се асоциира с нещо опасно и непредвидимо. В повечето сюжети, експлоатирани от масовата литература и киното, то е сцена на убийства и катастрофи. Тук се срещат фатално или разузнавачи от противостоящи една на друга служби, или влюбени, на които им предстои да се разделят завинаги. Случаен ли е този контекст? Едва ли, защото метрото така или иначе си остава "долу". Тук не се живее, а движението е в "тъмното". И в Москва, и в Ню Йорк в метрото по воля на случая попадат и хората от "горния свят", но за тях това е именно инцидентно.

Това, че модерната, дори и постмодерната култура сюжетира метрото като фон за нещо опасно и фатално, издава общата тенденция. Навсякъде в света метрото е принудителен вид транспорт. При цялата разгърнатост на мрежата в Москва, например, редовият пътник не е субект на нейното функциониране - не той, а тя избира маршрута, по който той трябва да се движи. Колкото по-малка е зависимостта на индивида от тази тотална воля на метро-мрежата, толкова е по-свободен той. И не е случайно, че инцидентно попадащите в мрежата хора я ползват за кратки движения, за маршрути, от и до мястото за паркинга на колата им. Хората, които редовно се движат в метрото от единия край на града за другия, са лишени от възможността да се движат свободно.

Изобщо "долният" свят се издава тъкмо с тази несвобода, с тази обреченост да се движиш винаги по един и същи маршрут. Точно тези постоянни и стабилни маршрути "избиват" във външния вид не само на метрото, но и на хората, които го ползват. И то постепенно се пълни с графити и други знаци на съпротива. Видях това и в Москва, и в Питер. Върху много и различни рекламни материали са надраскани персонално адресирани бележки, телефони, адреси.
Това странно опитомяване на метрото не го прави по-човешко. Напротив, доближава го до образите от масовото кино, експлоатиращо тематизмите за пост-ядрения свят, свят "след апокалипсис", свят на разпадналата се социалност.


Ето на всичко това днес все още съвсем очевидно се противопоставя софийското метро. Не бих свързвал сегашния му облик с този на първите съветски станции-храмове. Няма я нито Сталиновата символика на сърповете и чуковете, нито ужасяващи с неправдоподобната си "светлина" стенописи. 
Има го обаче същият този екскурзиант в светлото бъдеще.

Сигурно това е временно явление. Сигурно, щом като метрото ще бъде завършено и ще стане наистина удобен и прагматичен вид транспорт. Едва тогава то няма да бъде предмет на подобно отношение. Само че днес тази възможност не изглежда много голяма.

И това ражда едно тревожно подозрение. Дали самото това недовършено метро ще издържи натиска на огромната си дистанция от света "горе". 

А натискът няма да е малък. Безполезността на метрото като вид транспорт автоматично го превръща в друго място - дом за тези, които няма закъде да пътуват, защото ...нямат нито собствен дом, нито занятие, което би ги принудило да излизат от долу на горе в пряк, а не символен смисъл...ОР+

Дмитрий Варзоновцев




           МЕТРОТО И АЗ         

Да живееш в "Люлин" (нали, колеги?) от нелека орис за кратко се превърна в увеселителна гордост, когато на 28 януари пуснаха метрото. Аз едва ли щях да пътувам с него, ако едноименната спирка не се оказа в непосредствена близост до блока, в който живея. Първото ми впечатление, когато излязох в ранния следобед, бе за незапомнено оживление по улиците - по това време на деня минувачите в квартала се свеждат обикновено до 5 души на кв.км. Спомних си за леко скандалните репортажи по радиото и попитах майка, бутаща количка, върви ли метрото. 


Без да съобразя, че излязла по домашному с бебето на пазар, едва ли е наясно по въпроса. За моя изненада тя уверено и бодро отвърна: "Да, да, върви". (Впрочем люлинци са съзнателни и добре осведомени хора. Например смайващият ентусиазъм, с който откликнаха на "съботника на Софиянски", е сравним единствено с количеството боклук, в който бяхме затънали - едва успях да се вредя да дам своя принос към едно кьоше на градинката пред блока.) 

По-нататък трима младежи ме посъветваха да побързам да се кача в метрото, защото май спирали да пускат.

Пускаха, поне в "Люлин". "Каква суматоха е имало при откриването?" - попитах полицая на входа. "Ами обичайната", отвърна той, "знаете къде живеем..." Станцията е просторна, сива, някак стерилна, дори сурова - явно кварталът не може да запали въображението и на най-вдъхновения архитектурен дизайнер. Средно голяма тълпа чакаме влакчето, зяпаме контролните монитори и празните пана за реклами. То идва, настъпва оживление, влизам в средно натъпкан вагон. Младежи при вратата си представят, как тя защипва нечий нос - идея, която сигурно забавлява всеки при първото му съприкосновение с метро. 


Възрастен и доста охлузен господин се е разположил самодоволно на седалката и обяснява на свой връстник: "... на "Константин Величков" върти и продължава обратно към "Сливница"". Говореше като човек с опит.

Влакът тръгна. Почувствах се приповдигнато и цивилизовано, но запазих каменна физиономия. Нямаше как, всички наоколо се държаха така, сякаш цял живот са пътували в метро. Спирка "Западен парк" се оказа решена в нежна резеда и бяло, мернах заоблени сводове и релефни фрагменти (както и реклама на KFC). Сигурно гората е провокирала тази естетика - събуди се изкуствоведът в мен. 


Спирка "Вардар" е по-ниска, в драматично червено и черно - тук някой е мислил исторически... Видях реклама на "Ballantines". А от последната (засега) спирка "Константин Величков" нищо не видях, защото трябваше да се провирам сред грамадни тълпи от хора. Повечето от "нашия" влак просто се преместиха отсреща, за да вземат друг в обратната посока. 

Същевременно полицаите на входа бяха пуснали поредната порция желаещи да се повозят в метрото. В настъпилата бъркотия малцината, използвали го по предназначение, т.е. като средство за придвижване, мъчително се запровирахме в индийска нишка към изхода. Горе пък трябваше да се пробива грамадната опашка от чакащи, окупирала асфалтираната пътека сред море от обичайна софийска кал. 

Кандидатите за метрото любопитстват: "Как вози?". "Ами добре", резервирам се аз. Младеж зад мен градира: "Супер!".Вече в привичната атмосфера на трамвая дойде времето за обобщения. 

Естествено, първоначално те са лични - много "революции" ми се събраха напоследък. А метрото, както и да го погледнеш, е цивилизационна революция за България. Вярно, тя настъпва у нас не в началото, а в края на века, но в случая с пълна сила важи изтърканото "по-добре късно, отколкото никога". Затова е разбираем ентусиазмът на най-възрастните хора - дали пък някои от тях не са приветствали навремето и първия трамвай в София...

Връхлитам в редакцията с думите: "Дойдох с метрото!". Сред вълни от любопитство колежка ме пита "Не те ли беше страх?". "Защо?". "Ами защото е българско". Отговорих в смисъл, че който му е писано да се удави, няма да бъде обесен (може би от вълнение този ден ръсех шаблони наляво и надясно). Така е - за да живее човек в България, трябва да е малко фаталист...ОР+
Диана Попова