Археологическите проучвания са между Министерски съвет и Президентство (Ларго). Продължават теренните проучвания източно от бул. „Кн. Мария Луиза” пред бившия ЦУМ.
Разкрито е продължението, в източна посока, на главната улица на Сердика с посока изток-запад (декуманус максимус), както и сектор от друга антична улица, с посока изток-запад (декуманус), южно от главната улица на града. Между двете улици с посока изток-запад е разкрита част от градско жилище (домус) с вътрешен перистилен двор с каменна настилка.
Потвърдени бяха предварителните прогнози на археолозите от Софийски исторически музей, че в този сектор на антична Сердика ще се попадне на нов, неизвестен досега градски квартал (инсула), чиито размери са : ширина – 29,30м (С - Ю) и проучена дължина 74м (И - З). Датировка: по предварителни данни IV – VI век.
ГАЛЕРИЯ ИНТЕРНЕТ
Най-трайни следи от развитието на селището след включването му в пределите на римската империя се отнасят към периода І-ІІІ в. Най-ранната крепостна стена на Сердика е изградена в средата на ІІ в. по времето на императорите Марк Аврели и Комод между 176 и 180 г.
ГАЛЕРИЯ ИНТЕРНЕТ
Най-трайни следи от развитието на селището след включването му в пределите на римската империя се отнасят към периода І-ІІІ в. Най-ранната крепостна стена на Сердика е изградена в средата на ІІ в. по времето на императорите Марк Аврели и Комод между 176 и 180 г.
Тази дата ни дава един открит надпис (един от четирите поставени на всяка от градските порти): източна, пред бившия Партиен дом (сега Народно събрание); западна, при метростанцията до Булбанк; северна на кръстовището до Халите (пресечката на бул Мария Луиза и ул. Екзарх Йосиф) и южна, близо до пресечката на бул. Витоша и ул. Денкоглу.
Второстепените улици са изследвани на различни участъци – две от тях под хотел „Шератон“ в близост до църквата Св. Георги.
Центърът на града е бил форумът, който е представляват средище на обществения живот и се е намирал източно от църквата „Св. Георги“, а на запад е достигал до дн. площад „Св. Неделя“.
Той е имал правоъгълна форма с площ прибл. 3400 кв.м. и е бил ориентиран в посока север-юг. В източната му част е бил разположена сградата на градската управа – булевтерион, открит при археологически проучвания под дн. хотел „Шератон“.
Тъй като Сердика е град с автономно управление по образеца на гръцкте полиси той е имал двете задължителни в случая институтии – демос (народно събрание) и буле (градски съвет), който е заседавал в булевтериона. В южната част на форума се издигала сградата на преториума (изградена вероятно около средата на ІІІ в.), която е представлявала най-главната административна сграда в града, седалище на управителя.
Днес останките на праториума попадат под църквата „Св. Неделя“ и района около нея и са частично проучени при съвременни строителни дейности.
Друга институция, която е играла важна роля в обществения живот на Сердика, била герузията – съвет на старейшините. През ІІІ в. е била изградена специална зала за нея, чийто останки са разкрити под Министерството на културата на бул. „Ал. Стамболийски“.
Част от градската монументална архитектура на Сердика са били и градските терми, при които са използвани топлите минерални извори. Те най-вероятно са били изградени още в началото на ІІ в. и са били разположени близо до Софийска минерална баня.
Друга институция, която е играла важна роля в обществения живот на Сердика, била герузията – съвет на старейшините. През ІІІ в. е била изградена специална зала за нея, чийто останки са разкрити под Министерството на културата на бул. „Ал. Стамболийски“.
Част от градската монументална архитектура на Сердика са били и градските терми, при които са използвани топлите минерални извори. Те най-вероятно са били изградени още в началото на ІІ в. и са били разположени близо до Софийска минерална баня.
Термите са силно пострадали при земетресение през късноантичната епоха. Част от Сердика са и сердикийския амфитеатър и археологическите римски останките я които се намират в квартал „Лозенец“, за съжаление в с години безстопанисвани.
Характеристика
"Античен културно-комуникационнен комплекс Сердика“ обхваща част от територията на източната порта;източната крепостната стена; част от центъра, включваща улици и къщи на антична Сердика .Експонира римски археологически останки.
Основната цел на проект античен културно-комуникационен комплекс Сердика е чрез реставрация и адаптация на археологическите ценности и околното им пространство да обвърже новите със съществуващите структури в рамките на модерния град.
Да се прояви археологическия потенциал на тази територия и да се обособи публично пространство с национална и общоградска значимост, наситено със съвременни в културно-комуникационно отношение функции, обвързани с историческия контекст на територията.
Заключителният етап на проекта Античен-комуникационен комплекс „Сердика“ предвижда благоустрояване на зоните: под и над площад „Независимост“, под и до булевард „Мария Луиза“; подлезите на Източната сердикийска порта, храм „Света Петка Самарджийска“, под пътната връзка между булевардите „Княз Дондуков“ и „Тодор Александров“ и пред ЦУМ.
Под площад „Независимост“ в покритата зона са частично реставрирани локализираните археологически структури и е обърнато специално внимание на консервацията на секторите със запазени подови настилки. Експонирани са древни улици и останките от строителството край тях, вътрешни дворове, хипокаустни системи, останки от водопроводна и канализационна системи.
Възстановяването на надлъжния и напречния профил и тротоара на разкрития сектор от Декуманус максимус (римска улица с изток-запад посока), както и реконструкция на пиедесталите, които са носели колонния ред по фронта на Декумануса, който е с почти изцяло запазена автентична настилка, по която вървят посетителите. Експонирани са и изключително интересни и цветни мозайки както и, експозиции на привнесени от други части на града артефакти от античната епоха.
Също може да се видят демонтираните при разкопки, останки от малка еднокорабна църква (16 – 19 в.), като от двете страни на абсидата, има протезис и диаконикон. Вътрешността ѝ е богато изписана със съхранени фрагменти от стенописи.
Зоната под бул. „Мария Луиза“ обхваща пространството между Централния подлез с храма „Света Петка Самарджийска“ и северния вестибюл на Метростанция ІІ, като включва покритото пространство под трасето на булеварда.
Заключителният етап на проекта Античен-комуникационен комплекс „Сердика“ предвижда благоустрояване на зоните: под и над площад „Независимост“, под и до булевард „Мария Луиза“; подлезите на Източната сердикийска порта, храм „Света Петка Самарджийска“, под пътната връзка между булевардите „Княз Дондуков“ и „Тодор Александров“ и пред ЦУМ.
Под площад „Независимост“ в покритата зона са частично реставрирани локализираните археологически структури и е обърнато специално внимание на консервацията на секторите със запазени подови настилки. Експонирани са древни улици и останките от строителството край тях, вътрешни дворове, хипокаустни системи, останки от водопроводна и канализационна системи.
Възстановяването на надлъжния и напречния профил и тротоара на разкрития сектор от Декуманус максимус (римска улица с изток-запад посока), както и реконструкция на пиедесталите, които са носели колонния ред по фронта на Декумануса, който е с почти изцяло запазена автентична настилка, по която вървят посетителите. Експонирани са и изключително интересни и цветни мозайки както и, експозиции на привнесени от други части на града артефакти от античната епоха.
Също може да се видят демонтираните при разкопки, останки от малка еднокорабна църква (16 – 19 в.), като от двете страни на абсидата, има протезис и диаконикон. Вътрешността ѝ е богато изписана със съхранени фрагменти от стенописи.
Зоната под бул. „Мария Луиза“ обхваща пространството между Централния подлез с храма „Света Петка Самарджийска“ и северния вестибюл на Метростанция ІІ, като включва покритото пространство под трасето на булеварда.
Там няколко улици, големи жилищни сгради на богаташи, църква и търговски помещения има части от вани, басейни, подово отопление, външни и вътрешни тоалетни, и канализация, чиито водопроводи са направени от глинени и оловни тръби.
Всяка от къщите е с голяма площ, има вътрешен двор с портици или колонада, около които са подредени помещенията. Предполага се, че една от къщите в центъра на главната улица Декуманос Максимум, е принадлежала на архиепископ Леонтий.
Открити са пластини с неговото име и кръстове. Изцяло запазена мозайка с геометрични мотиви има в приемната зала на друга от къщите, датирана от третата четвърт на четвърти век. Мозайката е във вида, в който е открита – нагъната.
Откритата археологическа зона до булевард „Мария Луиза“ е разделена на три нива: горно площадно ; междинно – тераса; долно, археологическо ниво.
Откритата археологическа зона до булевард „Мария Луиза“ е разделена на три нива: горно площадно ; междинно – тераса; долно, археологическо ниво.
В този сектор са експонирани разкритите археологически структури в естествения им вид. Могат да се видят части от басейн, подово отопление(хипокауст), тоалетни(латрини), части от помещения и канализация. Така се оформя големият музей на открито, който показва част от красива Антична Сердика.
Откритата зона до булевард „Мария Луиза“
Останки от екпонирана мозайка
Част от хипокаустна система
През 2016 г. се работи по проект „Античната история на София, културно-историческо наследство достъпно за всички" (Западната порта) на Сердика, която е част от историко-археологическия резерват „Сердика-Средец“, финансиран по столична програма „Култура“.
Разкрити са археологически останки от западната крепостна стена, северната кула от портата, части от главна антична улица /декуманус/, северозападна ъглова триъгълна кула, античен канал, постройки във вътрешността на укрепения град, фрагменти от мозайка на внушителна по размери сграда в североизточната част...ОР+
Най-старите засега открити следи от трайно заселване на хора в района на днешна София са от 6-5 хилядолетие пр. Хр. Това неолитно селище попада в сегашния кв. Слатина.
На три метра под съвременния терен са запазени големи късове глинена мазилка от стени на жилища, градени от дебели 10-15 см. колове, обмазани с пластове глина, с легло на изгорялото дърво в тях.
През VІІ в. пр. Хр. на север от топлия минерален извор край река Елешница (днешната Владайска) възникнало древното селище, което дало началото на тракийския Сердон (Сердонполис). Несъмнено неговите жители са избрали мястото му тук заради топлите извори, равното поле и венеца от планини, които го обграждали.
Векове по-късно римляните го документирали като Сердика – по името на местните траки-серди. В много антични и средновековни писмени извори и географски карти градът се назовава също Сардика, както не са малко и случаите, когато самата област се нарича Сардика, а крепостта – Сердика, защото западната историография приема местното население за сарди/сародини и го смята за келтско.
Кръстопътен град
Град на главен кръстопът между Изтока и Запада, той отрано хванал погледа на завоеватели. През ІV в. пр. Хр. за кратко е бил владян от Филип ІІ и от неговия син Александър Македонски, а Римската империя го включва в пределите си още през 29 г. Продължителна и много упорита била съпротивата на траките, защото били устроили крепостта си така, че да бъде достойна за централното място, което заемала.
Но мощната империя надвила. Най-важният трансевропейски път, минавал още невремето през Сердика, сега носи името на войната: „Via militaria”.
Улпия Сердика било името, което крепостта получава след 106 г., когато император Марк Улпий Траян (98-117) въздига селището в ранг на „муниципия” (municipium) с право на самоуправление и център на административен район. В епохата на принципата (ІІ–ІІІ в.) вече е столица на провинция Вътрешна Дакия.
Градът се разраства, от ІІ в. сече свои монети, а после получава право да издава римски официални емисии! (вади и римски държавни пари). Между 176 и 180 г. (при Марк Аврелий (161-80 г.) и император Комод (176-192 г.) е укрепен с внушителна крепостна стена, наблюдателни кули. Каптиран е горещият минерален извор и са издигнати градските терми.
Столица
При родения в Сердика император Луций Домиций Аврелиан (270-275) градът става столица на обширната римска провинция Дакия Аврелиана, покривала целите Западни Балкани.
Между 24 и 28 юни 293 г. император Диоклециан (284-305) посещава Сердика. Издигнати са нови административни и други представителни сгради, сред които и покритият амфитеатър на градския и областния съвет – Булевтериона (основите му са доразрушени чак през 1956 г. при строителството на днешния хотел „Шератън”), а на градския амфитеатър до 305 г. е била построена нова елипсовидна арена (60 на 42 м).
През 2006 г. при разкопките в западната част на обекта археологът Жарин Величков се натъкна на по-стар театър и по откритите монети от времето на императорите Септимий Север, Марк Аврелий и Каракала го датира в края на ІІ и началото на ІІІ в. Става ясно и какво е наложило преустройството – през 269 г. старата сграда е била разрушена от нахлулите вестготи.
По времето на император Константин Велики амфитеатърът бил разширен нагоре към днешната улица „Московска”, сдобил се с мраморна фасада и станал много по-величествен.
Крепостта Сердика
Хилядолетни друмища се пръскали звездообразно от града към известните още от древността селища, та с идването си в Софийското поле през първите десетилетия на тази ера римляните веднага се заели да ги подновят. В крайна сметка те останали в историята с прочутите си магистрали през Найсос (дн. Ниш) към Сингидунум; през Филипопол (дн. Пловдив) и Адрианопол (дн. Одрин) към Византион (дн. Истанбул); през Ескус (дн. село Гиген на река Дунав) към Дакия (в дн. Румъния); през Пауталия (дн. Кюстендил) към Стоби (в Македония); по долината на Стримон (дн. река Струма) до Тесалоника (дн.т Солун) – сиреч: към всички посоки на света.
Главните порти на крепостта Сердика сочат точно основните посоки на света.
„Добра сполука! – е изписано на мраморни плочи над главните входове. – Най-великите и божествени императори, цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец, и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха на войската крепостни стени на града на сердите, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан”.
Един от тези напълно еднакви надписа сега стои в подлеза пред Президетството, през който днес се минава през Източната порта на Средец.
От четирите главни порти тръгвали идеално прави улици, като основните магистрали – Виа Декуманус (Принсипалис) (разкрита днес в ларгото на София) и Виа (Карго) Кардо Максимус (част от която сега може да си види пред ЦУМ) – били широки по 6 метра, а вътрешните преки – по 4.
Те били постлани с гладки каменни блокове и се пресичали под идеално прави ъгли край задължителните обществени сгради за заседанията на булевтериона (градския съвет), демоса (народното събрание), преториума (представител-ството на римската администрация) и герузията (съвета на старейшините).
Край тях били неизбежните сакрални палати на главните божества като Зевс, Асклепий, Аполон, Херакъл, Хюпсистос, Серапис и, разбира се, светилищата на Митра и Кибела. Били обкръжени с безброй изваяния на римски божества, на императори, на пълководци, на заслужили сердичани или на ония вечни идоли, които винаги привличат почитатели просто с формите на невиждано хубавите си тела.
Помпозните административни постройки били около форума (централния площад), който бил ограден с красиви портици и заемал пространството западно от днешния хотел „Шератън” под сегашния площад „Света Неделя”. Редом бил и покритият амфитеатър.
От почти огледалната Западна главна порта античният пътник попадал пък в друг архитектурен рай, в който навлизал по широка улица с колонада отстрани, следваща успоредно крепостната стена. Колонада красяла и централната улица, която идвала от Южната порта. Част от нея – с настилката от дебели правоъгълни каменни плочи, под които била затворена отличната канализационна система на града – тя може да се види сега в сутерена на сградата с днешен адрес: булевард „Витоша” № 1.
На северозапад пък, близко до съхранените останки от кръглата ъглова кула, били термите (обществените бани). Имало и монетарница за сечене на пари – още от времето на император Марк Аврелиан.
Извън крепостта, на няколко стотин метра от Източната й порта, бил Сердикийският колизей.
Паметник на Сердикийския едикт
На три метра под съвременния терен са запазени големи късове глинена мазилка от стени на жилища, градени от дебели 10-15 см. колове, обмазани с пластове глина, с легло на изгорялото дърво в тях.
През VІІ в. пр. Хр. на север от топлия минерален извор край река Елешница (днешната Владайска) възникнало древното селище, което дало началото на тракийския Сердон (Сердонполис). Несъмнено неговите жители са избрали мястото му тук заради топлите извори, равното поле и венеца от планини, които го обграждали.
Векове по-късно римляните го документирали като Сердика – по името на местните траки-серди. В много антични и средновековни писмени извори и географски карти градът се назовава също Сардика, както не са малко и случаите, когато самата област се нарича Сардика, а крепостта – Сердика, защото западната историография приема местното население за сарди/сародини и го смята за келтско.
Кръстопътен град
Град на главен кръстопът между Изтока и Запада, той отрано хванал погледа на завоеватели. През ІV в. пр. Хр. за кратко е бил владян от Филип ІІ и от неговия син Александър Македонски, а Римската империя го включва в пределите си още през 29 г. Продължителна и много упорита била съпротивата на траките, защото били устроили крепостта си така, че да бъде достойна за централното място, което заемала.
Но мощната империя надвила. Най-важният трансевропейски път, минавал още невремето през Сердика, сега носи името на войната: „Via militaria”.
Улпия Сердика било името, което крепостта получава след 106 г., когато император Марк Улпий Траян (98-117) въздига селището в ранг на „муниципия” (municipium) с право на самоуправление и център на административен район. В епохата на принципата (ІІ–ІІІ в.) вече е столица на провинция Вътрешна Дакия.
Градът се разраства, от ІІ в. сече свои монети, а после получава право да издава римски официални емисии! (вади и римски държавни пари). Между 176 и 180 г. (при Марк Аврелий (161-80 г.) и император Комод (176-192 г.) е укрепен с внушителна крепостна стена, наблюдателни кули. Каптиран е горещият минерален извор и са издигнати градските терми.
Столица
При родения в Сердика император Луций Домиций Аврелиан (270-275) градът става столица на обширната римска провинция Дакия Аврелиана, покривала целите Западни Балкани.
Между 24 и 28 юни 293 г. император Диоклециан (284-305) посещава Сердика. Издигнати са нови административни и други представителни сгради, сред които и покритият амфитеатър на градския и областния съвет – Булевтериона (основите му са доразрушени чак през 1956 г. при строителството на днешния хотел „Шератън”), а на градския амфитеатър до 305 г. е била построена нова елипсовидна арена (60 на 42 м).
През 2006 г. при разкопките в западната част на обекта археологът Жарин Величков се натъкна на по-стар театър и по откритите монети от времето на императорите Септимий Север, Марк Аврелий и Каракала го датира в края на ІІ и началото на ІІІ в. Става ясно и какво е наложило преустройството – през 269 г. старата сграда е била разрушена от нахлулите вестготи.
По времето на император Константин Велики амфитеатърът бил разширен нагоре към днешната улица „Московска”, сдобил се с мраморна фасада и станал много по-величествен.
Крепостта Сердика
Хилядолетни друмища се пръскали звездообразно от града към известните още от древността селища, та с идването си в Софийското поле през първите десетилетия на тази ера римляните веднага се заели да ги подновят. В крайна сметка те останали в историята с прочутите си магистрали през Найсос (дн. Ниш) към Сингидунум; през Филипопол (дн. Пловдив) и Адрианопол (дн. Одрин) към Византион (дн. Истанбул); през Ескус (дн. село Гиген на река Дунав) към Дакия (в дн. Румъния); през Пауталия (дн. Кюстендил) към Стоби (в Македония); по долината на Стримон (дн. река Струма) до Тесалоника (дн.т Солун) – сиреч: към всички посоки на света.
Главните порти на крепостта Сердика сочат точно основните посоки на света.
„Добра сполука! – е изписано на мраморни плочи над главните входове. – Най-великите и божествени императори, цезари Марк Аврелий Антонин Август, победител на германците, победител на сарматите, баща на отечеството, велик жрец, и Луций Аврелий Комод Август, победител на германците, победител на сарматите, дадоха на войската крепостни стени на града на сердите, когато управител на провинция Тракия бе Азелий Емилиан”.
Един от тези напълно еднакви надписа сега стои в подлеза пред Президетството, през който днес се минава през Източната порта на Средец.
От четирите главни порти тръгвали идеално прави улици, като основните магистрали – Виа Декуманус (Принсипалис) (разкрита днес в ларгото на София) и Виа (Карго) Кардо Максимус (част от която сега може да си види пред ЦУМ) – били широки по 6 метра, а вътрешните преки – по 4.
Те били постлани с гладки каменни блокове и се пресичали под идеално прави ъгли край задължителните обществени сгради за заседанията на булевтериона (градския съвет), демоса (народното събрание), преториума (представител-ството на римската администрация) и герузията (съвета на старейшините).
Край тях били неизбежните сакрални палати на главните божества като Зевс, Асклепий, Аполон, Херакъл, Хюпсистос, Серапис и, разбира се, светилищата на Митра и Кибела. Били обкръжени с безброй изваяния на римски божества, на императори, на пълководци, на заслужили сердичани или на ония вечни идоли, които винаги привличат почитатели просто с формите на невиждано хубавите си тела.
Помпозните административни постройки били около форума (централния площад), който бил ограден с красиви портици и заемал пространството западно от днешния хотел „Шератън” под сегашния площад „Света Неделя”. Редом бил и покритият амфитеатър.
От почти огледалната Западна главна порта античният пътник попадал пък в друг архитектурен рай, в който навлизал по широка улица с колонада отстрани, следваща успоредно крепостната стена. Колонада красяла и централната улица, която идвала от Южната порта. Част от нея – с настилката от дебели правоъгълни каменни плочи, под които била затворена отличната канализационна система на града – тя може да се види сега в сутерена на сградата с днешен адрес: булевард „Витоша” № 1.
На северозапад пък, близко до съхранените останки от кръглата ъглова кула, били термите (обществените бани). Имало и монетарница за сечене на пари – още от времето на император Марк Аврелиан.
Извън крепостта, на няколко стотин метра от Източната й порта, бил Сердикийският колизей.
ПУБЛИКУВАНО ОТ
АСЕН ВЕЛИЧКОВ
Петко Атанасов
Рисунка: проф. Пламен Вълчев,оглавяващ
проектантския колектив
В хода на организацията по честването на годишнината от прогласяването наСердикийския едикт на император Галерий и дейността на създадения Комитет, дойде и идеята за издигане на паметник, посветен на едикта. Има съгласие с убеждението на авторите и Столична община, в лицето на кмета на град София г-жа Йорданка Фандъкова и главния архитект Петър Диков, че идейните кулминации в живота на сердикийци, заслужават да имат и съвременен живот, напомнящ, внушаващ и респектиращ наследниците. Има и допълнителен катализатор – издигането на кандидатурата на София за културна столица на Европа.
Носещата идея на предложението за проектиране и изграждане на паметен знак с тема „Сердикийски едикт на Император Галерий от 311 година” е продиктувана от историческата и духовна значимост на събитието и желанието за паметното му присъствие в живота на съвременна София. Монументът ще бъде изсечен от камък, бял камък, траен материал, доказал достойнството си в монументалната пластика и исторически засвидетелстван хилядолетен носител на скрижалите на цивилизацията.
Паметникът вече е с намерено, достойно място в градската среда на София, на територията на Свещения хълм и в оста на античната Via Sacra, и още по-точно в пространството между Porta Sacra и Храма. Това днес е триъгълният площад „Н. Гяуров” във високата част на улица „Раковски”. В процеса на обсъждане на идеята от членовете на Комитета и специалистите в Общината се достигна до убеждението, че мястото е много подходящо за подчертаване на сакралитета на третираната тема, подходящо място е и за почитане на знакови за християнската култура събития и герои.
Концепцията за паметника лежи върху триадата като Св. Троица в християнската философия и догматика, и като физическа тридеменционална характеристика на света, в който живеем. Мултиплицирането на заложената троичност по три и постигането на енеада във вертикалния прочит на монумента ще ни върне към философията на ранното християнство и авторитета на Дионисий Ареопагит. Тук проговаря деветстепенната божествена йерархия, ноуменалният свят, основа и защита на феноменалния свят на човека.
Като форма паметникът ще представлява три призми с основи равностранни триъгълници, поставени във вертикално положение и композирани така, че с по един от ъглите си да гледат една към друга, като трите външни стени опират в три от стените на един въображаем квадрат. Четвъртата страна е отворена и това е източното лице. Върху две от така образуваните вертикални повърхности, гледащите именно на изток, ще бъдат изписани текстът на едикта в оригинал на латински, така както е дошъл до нас, предаден от хрониста Лактанций, и преводът му на съвременен български език, направен от д-р Веселина Вачкова. Така започва „разказът” върху паметника, напомняйки с оригинала на текста на едикта и превода идеята за изминалото време и комуникативните системи, които го характеризират
В пространственото решение ще бъдат заложени допълващи основната тема елементи. До източната фасада например ще се стига с един подход „цитат” на антична улица, идваща от ул. „Раковски”, но започваща още в пространството на градинката и тротоара вдясно на паметника на Иван Вазов. Тази леко изместена ос на древната улицата, съобразена със съвременното градоустройство, фактически ще гледа в една проекция между двата храма – Св. София и Св. Ал. Невски. По една ирония, или с един подарък на съдбата, точно там под днешната настилка, вдясно от Св. София, има основи на антична базилика. Така че идеята този подход да има връзка с Храма получи още един импулс. Погледнато отгоре, този подход, заедно с призмите и пространството около тях, ще образуват един латински кръст, напомнящ модела на световното дърво, а и дървото на познанието. Тази каменна приказка, заредена с древна и вечна семантика, асоциира и темата за свещената пещера. Като наследници на тракийската култура, ние знаем, че това „преминаване” или „сливане” със свещената скала, символ на космическата планина и символ на подредения космос, е духовен акт на получаване на безсмъртие.
Раннохристиянската култура с цялото си богатство и дълбочина, със силата на идеите си и твърдостта на последователите си е истинският победител в историческата колизия, която ние днес осмисляме. Сердикийският едикт на Галерий е една кулминация в събитийността на античния свят, финалният акорд на една епохална тривековна борба. Победата на Христовата идея е победа на Учението за Любовта, което донесе Иисус Христос, проповядва и защити виталността му със саможертвата си на Голгота. Прогласяването на едикта е важно събитие в живота на Римската империя, защото променя идейната парадигма на римските граждани, като отваря вратите за развитие на християнската култура в римската империя, а оттам и на нейния наследник – европейската цивилизация.
В монумента са заложени и ще проговарят с цялата си дълбочина в символиката и други идеи, идващи от раннохристиянските времена, подчертаващи и развиващи основната идея. В метафориката на доктрината райската градина Едем е началото на човешкия път, а небесният Иерусалим олицетворява есхатологичния или религиозно-мистичния край на този път. Една от представите за рая като небеса например е представена в апокрифа „Книга на Енох”, а през по-късната епоха е интерпретирана и в последната част на „Божествена комедия” на Данте Алигиери. Там има девет небесни сфери и седем небеса. Тези „атрибути” съществуват и в нашата традиция, а и в учението за деветте ангелски чина, за което пише Дионисий и което възприехме като елемент от философията, заложена в концепцията за паметника. Във философията на девятката трябва да споменем и Григорий Цамблак. Когато става игумен на манастира „Пантократор” в Нямц, той съставя и произнася девет нарочни слова, които имат просветително значение за мисията на българите и за новозаветната богоизбраност като алтернатива. Йерархизацията в структурата на една доктрина винаги цели да покаже осъзнатите и постигнати степени на зрелост на човечеството. Това е естественият стремеж на хората към света на идеите, към сферите на духовността, към страха от бога, а това е платформа и гаранция за морала на обществото.
Словото върху „разказващите страници” по стените на паметника ще има и други акценти. Един текст ще отбелязва повода за издигането му и отношението на наследниците – съвременните граждани на София и градската управа. Уникалността на монумента ще бъде допълнена и с заложената идея това да бъде „жив” паметник. При откриването му, на стената, явяваща се западна фасада, ще бъде изсечен един посветителен фрагмент от тропар, а около него – имена на няколко мъченици от първите християнски векове. През следващите години или кръгли чествания, по предложение на един постоянен комитет и по решение на Общинския съвет, ще бъдат дописвани имената и на други мъченици. Пак по тяхно решение на свободните стени могат да бъдат изписани и имената на деветимата софийски светци, просияли в по-късната християнска традиция на София.
Ще бъде подчертана, разбира се, и ролята на император Галерий. Вариант на скулптиран портрет или текст ще разказва за суровостта, но и решителността на характера му, надмогнал тежката имперска традиция, най-вероятно преживял и метаноя, и събрал накрая смелост, постановил Едикта и станал герой на събитието. Ще бъдат изписани и имената на другите трима тетрарси с които заедно управляват по онова време – вторият август Лициний и цезарите Константин и Максимин. В логиката на развитото по принцип абстрактно решение, присъствието на император може да не е конкретно, може да е загатнато като обем на средната призма или символично отбелязано чрез латинско „I” с точка, напомнящо фигура с глава, но и значещо Imperium. Така контрапунктът между законите на Империята и идеите на мъчениците и светците, развит на една призма, става още по-осезаем.
Символиката на геометричните форми е родила култовата архитектура и това е в логиката на т.нар. сакрална геометрия. Монументалните, в смисъл съхраняващите памет, градски градежи с оглед функцията си трябва да бъдат решавани с по-тежък смислов заряд. Следвайки сакралните и строителните традиции и вменявайки и други нива на семантика, в проекта, който ви представям, ние, авторите, залагаме квадрат и кръг в основите на паметника, а чрез тях залагаме и двата основни аспекта на бога – обединението и божественото проявление. В приетата най-популярна символика квадратът е земното, а кръгът е небесното.. Квадратът – т.е. земята е още четирите посоки на света, четирите елемента, разпятието, четиримата евангелисти и т.н. Кръгът от своя страна е идеята за единството и цикличната активност на небето. Квадратът в структурата на паметника е заложен във външната страна на призмите с една съединяваща допълваща линия. Кръгът е във вътрешната, малко повдигната част между вътрешните ъгли на призмите. В неговото сърце е разположена осмолъчевата звезда или двойният кръст. Символът събира в едно и идеята за Великата богиня майка, и силата на нейния син Богът слънце. Приемник е Синът Божий, богочовекът Иисус, наследник на слънчевата символика, посредник на големите небесни идеи и защитник на човешката одухотвореност. Квадратът и кръгът внушават, но и изискват! Постигането на умно решение минава през познанията върху култовата култура на човечеството и нашето култово наследство, защото там е отразен вътрешният свят на човека. Докосването до него е една от големите цели на монумента.
В интерпретацията на знаковите елементи и тяхното преосмисляне в рамките на третираната тема стигаме до една друга от провокациите към земния човек – идеята за рая. Срещаме я в различни представи, свързани по различни начини с основните фигури на приетата и коментирана символика. Например визията за рая като град – модулира и в кръг, и в квадрат. Градът на Ромул, т.е. Рим, знаем, е бил квадратен, но каква е била браздата, която той разорал около града, не знаем. Интересни са и други аспекти на представите за библейския „град” – ето какво четем например, при св. Йоан – „…и градската стена имаше дванадесет основни камъни с дванадесет имена на тях, имената на дванадесетте апостоли на Агнето…” И в изписаните камъни, и в сакралните числа проговарят дълбините на познанието, обясняващи и човешката вяра, и човешкото безверие. Изборът наднича през интелекта и интуицията ни и обуславя всяка крачка от развитието ни.
Във формообразуващите идеи, заложени в проекта за паметник на Сердикийския едикт, ще откриете и още инвенции, и още „скрити” смислови елементи. Основните тела, напомням, са три призми – които лежат върху и завършват с равностранни триъгълници. И, ако продължим с проговарящата символика в равностранния триъгълник, тук излизат – пропорцията, хармонията и божествеността. А понеже тук проговаря и богатата символика на триадата, можем да прочетем още семантични формули, като: любовта, мъдростта и истината – минало, настояще, бъдеще – мисъл, слово, действие и др.
Културата на жертвата, както би могъл да бъде характеризиран светът, в който живеем, ще бъде друга важна тема, вградена в този знак, защото и Христовият живот, т.е. Христовата жертва, дойде да ни спаси и продължава да ни възражда вече 2000 години. Символиката и характеристиката на света, засвидетелствани при идването на Словото, са вградени в централния кръг и вписания в него двоен кръст. Има идея този кръст да свети, светлината да се плъзга по стените на призмите и да осветява имената на мъчениците, подчертавайки светлата идеята, за която те са дали живота си. В така осветената повърхност на западната призма „ще отлитат” почти графично загатнати и две птици, идеята за чистите човешки души, директно кореспондираща в композицията на паметника с имената на мъчениците и светците и техните многострадални души, търсещи покой в небесните селения.
Разполагането на Знака на едикта по протежение на античната Via sacra, пътят от укрепения вътрешен град към Свещения хълм, но и „пътят от единия към другия свят”, ще предизвиква богати асоциации. На подхода към паметника, успоредно на „цитатът” от античната улица, ще бъде разположен легнал паралелепипед – с ъгъл, потънал в земята, и ъгъл, сочещ нагоре, и с надпис върху наклоненото лице – Via Sacra. Тези допълващи идеята елементи, заедно със загатнатото продължение на улицата на запад от паметника, ще открият възможност за раждане на нови идеи и бъдещи решения, ще открият простор и за ансамблово мислене при експонирането на археологическите находки в София. Това може да инспирира и други „умни реплики” на съвремието.
Един ПАМЕТНИК НА ЕДИКТА ще обогати семантичната и семиотичната топография на модерния град София, толкова необходимо за самочувствието й. И понеже събитията следват идеите, трябва да кажем, че издигането му ще бъде както градоустройствен акцент, така и идеен фокус, възпитаващ и облагородяващ гражданите и гостите на София. Амин!
bdforum.bg
През април 311 г. именно в Сердика римският император Галерий, трак по произход и родом от тези места, издава Едикта на търпимостта – единственият по рода си документ, който формулира идеята за религиозна толерантност и прекратява гоненията против християните в Римската империя.
Указът е подписан на място от съимператора му Лициний (трак от Горна Мизия, който управлявал източната половина от империята) и цезаря Константин, с което отварят пътят за християнската европейска цивилизация, повлияла впоследствие върху развитието на почти целия свят.
След като през 313 г. императорите Константин Велики и Лициний препотвърждават в Милано Едикта на Галерий, те съставят обещаното от Галерий в Сердика „друго послание към съдиите” като им „указват” да не преследват последователите на Иисус, защото християнството се узаконява за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята.
Император Константин тръгва да дири чист град за престолнина на новата цивилизация и го открива тук, многократно повтаряйки:
Сердика е моят Рим!
И това е градът, в който императорът се завръща след всеки от многобройните си военни походи. От 20 април 316 г. до 5 февруари (330 г.) Константин издава тук 24 императорски конституции – декрети, едикти и епистули.
Дворецът му е на двеста-триста метра югозападно от Източната порта на крепостта, а между него и цилиндричната сграда за тържествените заседания на булевтериона е имперският административен комплекс (днес в двора зад Президентството), откъдето управлявал западния дял на империята до откриването на новата столица Константинопол през 330 г.
Сигурно с одобрението и подкрепата на император Константин Велики на мястото на черквата от ІІ в. е построена нова – вероятно предназначена да бъде мартириум (параклис на гроба на мъченици) или гробищна. Образ от сградата не е запазен, но знаем, че е била дълга 10 м. и широка 4,65 м. От нея е оцеляла мозайката в самата й апсида и тя не би подхождала на мизерен градеж.
Когато интересите на империята принуждават Константин Велики да напусне Сердика, строгата цилиндрична зала за тържествените церемонии зад имперския комплекс става светилище за костите на местните християнски мъченици, а в източните полукръгли ниши на Ротондата направили мраморни басейни и вече в тях покръствали.
Сердика е избрана за място на Втория вселенски събор от съимператорите Констанс и Констанций II, синовете на Св. Константин Велики. През есента на 343 г. тук пристигат над 180 водещи епископи от целия тогавашен християнски свят, сред които и престарелият вече епископ от Кордова Осий.
Задачата им на Сердикийския събор била да намерят определенията и каноните, които да скрепят единството на църквите след напрежението, останало след Първия вселенски събор в Никея през 325 г.
Премъдрост Божия
„Блестящ и благороден град” нарича Сердика Амиан Марцелин в средата на ІV в. Легенди се разнасяли за богатствата в крепостта.
А това привлича ордите на различните племена, които по това време минават през Балканите в търсене на сгодно место да се заселят. След всеки нашественик се строи отново – само в подземието на сердикийската базилика „Св. София” могат да се установят зидове на още четири храма. Малко са хората, които знаят, че познатата ни днес сграда един от най-старите действащи християнски храмове.
След поредното въздигане на Сердика, в средата на VІ в. роденият в областта Македония император Юстиниан Велики заповядва на мястото на четъртия разрушен храм над градския амфитеатър да се изгради голяма базилика „Св. София”, посветена на светата Премъдрост Божия – божествената страна на Иус Христос).
Наследникът на Сердика – София – е единствена столица в Европа, която от 20 века не е премествала административния си център.
Луций Домиций Аврелиан е роден на 9 септември 214 г. в Сердика в семейство на местни земеделци изполичари, които арендовали земя от сенатора Аврелий. Постъпва много рано на служба в легион и бързо се отличава с огромна физическа сила, мрачен и суров, но c доблестен характер.
Прославя се като пълководец при императорите Валериан І, Гален и Клавдий ІІ и когато третият от тях умира през 270 г., войските в Панония провъзгласяват Аврелиан за император, а Сената го признава.
Трябвало енергично да брани това, което е останало от Римската империя и още на следващата година императорът лично ръководи тежките сражения срещу алеманите и други германски племена, които нахлуват в Северна Италия, докато ги разгромява в битката при Фано.
За да защити Рим от нови нападения, около него построява крепостна стена, останала известна като Стената на Аврелиан.
През 272 г. повежда поход на изток срещу силното арамейско-късноелинистическо царство Палмира и успява да възвърне повечето провинции, побеждава войската на Палмирската империя и обсажда Зенобия в нейната столица Палмира, докато я взема в плен.
Палмирците се предават, но след оттеглянето на римските легиони въстават отново. Аврелиан се връща на следващата година, избива населението и разрушава града до основи, а после покорява и Египет.
В началото на 272 г. напада независимата Гало-Римска империя на запад и покорява Галия.
Повежда римските легиони към Балканския полуостров, побеждава готите и ги прогонва отвъд Дунав, за което си присвоява титлата Gothicus Maximus.
Войниците го боготворят за многото противници, които лично е поразил, и пеят за него: „не ще изпием толкова вино, колкото кръв е пролял”. Но знатното съсловие му отмъщава, като въвлича в заговор неговия таен секретар, който се страхувал, че императорът ще го накаже за злоупотреби с пари. Негодникът пуска списък сред офицерите на тези от тях, които уж са нарочени да загубят главите си, и в похода срещу персите през 275 г. Аврелиан е убит близо до Византион (Цариград).
На 1 март 293 г., след като приел за зет един боец, роден в околностите на Сердика, император Диоклециан го осиновил и го провъзгласил за цезар под името Гай Галерий Валерий Максимиан. Родителите му били селяни, избягали от варварските нашествия в Дакия.
Младият тракиец се бил отличил не само като храбър воин, но и – щом се явял случай в битките – удивително добре командвал другите легионери. Много обичал своя роден край, а тъст му също държал на древния дори по онова време град сред днешното Софийско поле, щом още през 285 г. го бил обявил за столица на новата римска провинция Вътрешна Дакия.
Започват християнските времена…
Но хората, които проповядват да си подадеш и другата буза, когато някой те зашлеви, определено не допадали на дързкия войн Галерий. Като отраснал сред тях, той добре ги познавал и несъмнено се боял, че когато пак нахлуели врагове на империята, те щели да станат причина за погром.
На всичко отгоре дори жена Галерий – Валерия и тъща му Приска-Александра, били прикрити християнки, та яростта си изкарвал върху Иисусовите последователи в земите, които сам управлявал.
През 305 г. свършва 20-годишният мандат на Диоклетиан и той се оттегля от властта, като двама августи стават бившите цезари Галерий и Констанций Хлор.
Галерий веднага назначил за цезари своите земляци Север ІІ и Максимин Дая. В края на 308 г. обявил за втори август съратника (и сънародника) си Лициний, роден пък в Мизия. Според латинския оратор Лактанций (прочут като „християнския Цицерон”), императорът дори се заканвал да прекръсти империята от Римска на Дакийска (ut non Romanum imperium, sed Daciscum cognominaretur)…
Към началото на 311 г. здравето на Галерий силно се влошило. Християнските автори тълкуват болестта му като божие възмездие за неговата омраза и гонения срещу християните, медиците смятат заболяването му за форма на рак…
Понеже Сердика била за него обичайно място на пребиваване, повикал в Сердика съимператора си Лициний (който управлявал източната половина от империята) и цезаря Константин и в средата на април 30 април 311 г. подписват Указа на толерантността, който завършва с безусловното: ние постановихме християните отново да живеят свободно и да устройват своите събрания, но по такъв начин, че никой от тях да не нарушава реда.
С друго послание към съдиите ние възнамеряваме да укажем какво те трябва да правят. Ето защо, по нашето великодушие, нека те (християните) да молят своя бог за нашето спасение, за нашата държава и за себе си, за да може навред държавата да бъде невредима и хората безметежно да живеят в домовете си.
Дали в тоя и в следващите дни Галерий се е надявал, че ще бъде обрадван с чудодейно изцеление? Възможно е. Бащата на църковната история Евсевий обаче е записал, че щом бившият върл гонител осъзнал и почел вярата в Спасителя, той явно получил опрощение, защото бързо се отървал от мъките си и тихо издъхнал на 5 май.
И до днес остава недооценено онова, което се е случило в Сердика през април 311 г. Не защото не е ясно, че с този Едикт на търпимостта е отворен пътят на религията, която щяла да обедини Европа.
Две години по-късно следващият римски император – Константин се среща в Милано със съимператора си Лициний да подпишат заедно в Медиоланум (днешно Милано) нов указ, че признават християнството за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята.
Макар мнозина изследователи да отбелязват, че той по същество не е императорски едикт, а писмо до управителите на на римските провинции да не преследват християните, като просто препотвърждава Сердикийския, именно „Миланският” се славослови, отреждат му се пищни годишнини. Така ще бъде и през 2013-та. Удобството е, че е станал в Западна Европа…
Император Константин Велики
Флавий Валерий Аврелий Константин е роден на 27 февруари 274 г. в града на траките-дардани Найсус (сега Ниш) в провинция Мизия, където и отраснал. Баща му е прочутият римски военачалник Флавий Валерий Констанций, цезар на западния император Максимиан и първата му съпруга Елена. Завършил образованието си в тракийския град Никомедия в двора на император Галерий.
През 312 г. жителите на Рим извикали Константин, който бил в Галия (днешна Франция). На път за Вечния град съзрял по пладне ярък светещ кръст на небето. Шведският геолог Йенс Ормо свързва смайващото видение с един 140-метров кратер в италианските Апенини и смята, че огромната яма върху Земята се е появила по това време от падането на астероид с диаметър 10 м и ударът със сила 1 килотон е наподобявал малък ядрен взрив.
Константин гледал възхитен чудото, защото в блясъка на небесния знак му просияло като надписано със звезди: „С това ще победиш!”.
Бил на 40 и така настойчиво търсел отговора, че през нощта му се явил… Христос. Събудил се сигурен, че Спасителят му наредил да направи бойното си знаме подобно на кръст. Затова станал и го сторил. А на бойците си заповядал да изпишат кръстове по щитовете, по шлемовете и по оръжията си. Възражения не приел, колебания не го споходили и на другия ден устремът в битката му донесъл победа.
Дори не се наложило да оскверни ръцете си с кръвта на Максенций – ужасеният тиранин се удавил в Тибър.
Ликуването на римляните му помогнало да прогласи истинността на кръстното чудо, което му се явило по пътя, а пък възторжената им подкрепа склонила съимператора Лициний да съставят и подпишат в Медиоланум (дн. Милано) обещаното заедно с Галерий в Сердика „друго послание към съдиите” като им „указват” да не преследват последователите на Иисус, защото християнството е узаконено за равнопоставено с останалите вероизповедания в империята още в
Едикта на император Галерий от Сердика
Вероятно по това време е построена нова черква над Сердикийския амфитеатър, предназначена да бъде мартириум (параклис на гроба на мъченици). От нея е оцеляла само мозайката в самата апсидата на храма и тя не би подхождала на мизерен градеж – явно благословът на императора-светец е вдъхновил нейните строители да внушат с вида на храма, че над смъртта непоколебимо се извисява тържеството на живота и чудото на възкресението.
Константин Велики вдигнал голяма базилика и в района на другия сердикийски некропол – където пък били царствените мавзолеи (в днешния столичен квартал Лозенец).
През есента на 1999 г. тя бе открита в изкопите за строеж в горния край на Южния парк и понеже находката стана в частен обект, докато предприемачите били склонени да спрат земекопните машини, те вече били промляли напълно 900 кв. м от северозападната част на сградния комплекс към нея. Запазената част от старината е върху площ от около 800 кв. м. – по-малко от половината. Въпреки това всичко свидетелства за изключително представителен градеж, дори ако се съди само по намерените архитектурни детайли от него: колони, капители, мраморна облицовка… Има и стенописи.
Находките от живота, текъл в храма, пък са към три хиляди – монети, накити, оръжия и съдове – и говорят, че хората, които са го посещавали, са били с добро положение в обществото. Реконструираният план на градежа подсказва, че само дължината на средния кораб на базиликата е била 35 м – без притвора и апсидата с диаметър 7 м!
Височината му изследователите изчисляват на 17,5 м. От двете страни на отворената към кораба апсида е имало по едно правоъгълно помещение (пастофорий). Страничните кораби са били наполовина по-тесни и по-ниски, затова светлината е прониквала в централния корпус пред прозорците под свода му – обичайното за базиликите осветление.
През 330 г. с големи празненства, организирани очевидно не от християните в двора на Константин Велики, била открита новата столица Византион. В тях, разбира се, императорът не можел да не вземе участие – градът бил преправен в негова чест и в стил, който щял да го приласкае – вече се знаело от Сердика какво обичал, а там всичко просто било повдигнато на степен по разкош и усещане за величие.
Като човек може да е бил поласкан, че прекръстили града на него: Константинопол. Но само да му се явял подходящ случай да напусне новата столица, веднага я зарязвал и пристигал в крепостта на сердите.
Докрай вярвал, че мястото, което Бог би избрал за средина на цивилизованото човечество, трябвало да бъде тук.
Затова завещал традицията тук да се строи както би подхождало на главен имперски град. Изглежда не изключвал възможността някой ден отново да се установял в Сердика – този път завинаги…
Света Елена не дочакала да види сина си минал през купела – изпълнена с вяра в чудото на възкресението, тя напуснала белия свят след две завъртания на сезоните в Константинопол. А император Константин посрещнал още десет лета на трона.
Умрял в Никодимия през 337 г., когато бил още само на 65. Тялото му било пренесено тържествено в Константинопол и било положено в построения от него храм „Свети апостоли”. Сигурно затова хората, които са живели в земите на траките и с техните завети, наричат града, където останало неговото последно жилище, с дълбоко уважителното… Цариград.
Така го наричат и до днес техните потомци – независимо че на всички карти, пътеводители и табели градът от няколко века се казва вече… Истанбул.
Според някои писмена, Св. Константин Велики бил основал „в страната на скитите” четирите града – Перстлаба (познат и като Перстлава – сетнешния Преслав?), Плискуба (познат също като Плискоба и Плиск – сетнешната Плиска?), Констанция (Кюстенджа) и Дристра (Дръстър, сега Силистра).
Дворецът на Константин Велики
Дворецът на императора е в югоизточната част на Сердика. Великолепните многоцветни геометрични мозайки на приземния етаж, по които се отправял към държавническите си дела щом се спуснел от покоите си, бяха открити при изкопните работи зад днешния хотел „Рила”. Намереното подсказва, че кръглите и осмоъгълните помещения са били покрити с куполи. На юг е разкрита и банята, която – по стила си и по изпълнението на мозаечните си подове – била органично свързана с двореца. Разни водопроводи и канали обслужвали малките басейни около луксозната осмостенна баня.
Многоцветна мозайка застилала пода на обширния вестибюл в западна посока. Мраморната вана в южния му край имала в стените си канали за отопляване (хипокаус). Около тях в сутерена на столичната улица „Калоян” № 8 са останките от градежа на двореца – обширно богато скроено и украсено жилище на площ 400 кв. м с вътрешен двор, заобиколен от покрита колонада, в северната част на който са разположени големи жилищни помещения, затопляни също с хипокаустна система. Стените са дебели и са носили втори етаж, който, както големите правоъгълни зали долу, гледал на юг към двора.
На изток два вестибюла свързвали южното и северното крило на дома, а на южната страна покрай вътрешния двор се редували две ротонди (кръгли здания) с един октогон (осмостен). Според техния откривател археоложката Магдалина Станчева, на чиито описания най-вече разчитаме, „може да се смята, за безспорно, че с мозайка са били постлани всички помещения около двора. Най-често използваните цветове са сиво, черно и тъмнокафяво, по-малко жълто, розово и бяло… Мотивите са предимно геометрични, но има и растителни като характерните за ІV век виещи се бръшлянови клонки”. Открити са и тайните ходници, които го свързвали с цилиндричната зала зад амфитеатралния комплекс в булевтериона, където заседавали хората от имперската върхушка и местните първенци.
Това, което сега е останало изцяло запазено от някогашния помпозен градеж, е залата за тържествени церемонии, свързана с показната дейност на император Константин в Сердика, наречена днес Ротондата. Тя е заемала само източната част на сградата и е била най-тържествената зала в целия комплекс.
По време на Марк Улпий Траян Сердика получава официално правото на градска уредба и управление, като в негова чест към името на града е прибавено родовото име на императора – Улпий.
Той е роден на 18 септември 53 г. в Италика (близо до съвременна Севиля в Испания) в семейството на видния държавен и военен деятел Улпий Траян. Постъпва отрано във войската и дълги години служи в действащата армия по границите на империята. Отличава се със своята сила и умения, поради което през 89 г. му възлагат да командва легион в Испания. Това му помага да се изяви още по-добре и през 91 г. император Домициан го назначава за консул. След време е изпратен като командир и управител в Германия и за неговите заслуги там Сената му гласува титлата Germanicus („Германски”).
През 97 г. Нерва го осиновява и обявява за наследник, та когато на следващата година умира, Траян става император – първият римски венценосец, роден в провинция. Обявява, че иска да бъде такъв император, какъвто той самия би желал да има като поданик и е популярен сред народа на Рим. Допълва фонда за издръжка на сираци и бедни семейства. Поддържа еднакво добри отношения, както със Сената, така и с армията. Води две войни (през 101 и 105 г.) с траките-даки, разположени до река Дунав и отвъд нея, които завършват през 107 г. със завладяването на цяла територия и включването ѝ в състава на империята. На Траян е присъдена почетната титла Dacicus („Дакийски”), а в земите северно от Дунав е създадена римска провинция Дакия и там са основани романизирани колонии на ветерани и преселници от Италия.
През 109 г. неговите легиони минават южните склонове на Кавказ и принуждават тамошните владетели на колхите, иберите и сарматите да приемат върховенството на Рим. Превръща царството на набатейските араби в римска провинция Арабия, а до 111 г. е превзета и крепостта Петра в Синай.
През 114 г. намира повод за нахлуване в Армения, прогонва партското присъствие там и обявява страната за провинция. Начело на голяма армия завладява областите Асирия, Месопотамия и Вавилония; превзема Селевкия и Хидра и заема укрепената партска столица Ктезифон. Римските знамена се издигат по крайбрежието на Персийския залив, където новопостроената флота предприема показна експедиция. До началото на 117 г. войната е приключена, а могъщият Траян получава от Сената титлите Parthicus („Партски“) и Optimus Maximus Princeps („Най-добър и най-велик първенец“).
Вече се готви да достигне завоеванията на Александър Велики на Изток, когато започват въстания в Египет, Кипър и Северна Юдея, а в самото Двуречие дори се появяват нови партски армии. За да умиротвори тези провинции е принуден да отдели големи контингенти от поречието на Тигър и Ефрат. Тогава там се вдига и народът на Вавилония. Римляните губят важни крепости и скоро са принудени да напуснат Месопотамия.
Траян се оттегля в Сирия, откъдето се отправя към Рим, за да събере средства за възобновяване на войната. На път обаче умира от воднянка в Селинунт (Киликия, днес в Турция) на 8 август 117 г. смятан за най-успешния принцепс, той е обожествен от Сената, който възприема обичая да приветства всеки следващ нов цезар с пожеланието „Да бъде по-щастлив от Август и по-добър от Траян!“
Той е роден през 483 г. като Флавий Петър Сабатий в близкото на Скупи (Скопие) градче Тауризиум и е от селски произход. Името Юстиниан получава след като го осиновява чичо му Юстин. Благодарение на него Юстиниан е назначен на служба в императорския двор и вместо да започне кариера в армията, остава в Константинопол, та успява да навакса пропуските в образованието си.
През 518 г., когато умира император Атанасий, вече е във висшите кръгове на обществото и е един от възможните кандидати за трона, но се отказва в полза на чичо си, който е на 70. Юстин I има пълно доверие в племенника си и му дава поста на висш главнокомандващ (magister militum) и консул, а през 527 г., четири месеца преди смъртта си, го обявява за престолонаследник (augustus).
След победата над персите при Дара през 530 г. и последвалото ромейско поражение при Калиник на следващата година, вместо да продължи натиска на изток, Юстиниан сключва „Вечен мир” (който струва на империята 11 хил. паунда злато) и насочва стремежите си на запад с намерение да си върне изгубените там провинции. Първо решава да завладее Кралството на вандалите в Северна Африка.
През 533 г. 15-хилядна имперска армия дебаркира в днешен Тунис и за по-малко от година кралството е унищожено, Картаген е превзет и са възстановени старите римски провинции по крайбрежието до Гибралтар. Две години по-късно взема Далмация и Сицилия, дотогава под управлението на остготите. Без голяма съпротива завладява Южна и Централна Италия. Но през 539 г. остготите уговарят персите да нарушат мирния договор с ромеите и нападат източните граници на империята. На следващата година те дори опустошават Антиохия. Войната се затяга, Италия е завладяна чак окончателно чак през 561 г.
През 559 г. голямо нападение на българи-кутригури начело със Заберган нахлуват в Тракия. Изградената система от крепости не ги спира, ромеите успяват да ги отблъснат след тежки боеве близо до столицата. От следващата година славяни започват да се заселват трайно на Балканите. С променлив успех за Източната империя от Кавказ до Месопотамия се водят бойните действия със Сасанидска Персия. Мир се сключва чак през 562 г. като Константинопол трябва ежегодно да плаща данък на персите.
Юстиниан строи със замах. Редом със системата от укрепления на Балканите, по негово време е създаден известният храм „Св. София” в Константинопол, който е толкова забележителен със своите размери, че императорът се провиква при освещаването на катедралата на 27 декември 537 г.: „Соломоне, аз те надминах!”. Очевидно не само по завета на Константин Велики в Сердика да се гради като в столичен град построява и тук голяма катедрала „Св. София” – за Юстиниан се пише, че е говорел развален латински, а гръцки – като варварин, защото… си останал трак по душа.
Той променя държава, религия и обществото из основи. Способен и далновиден император, благодарение на добрия подбор на съветници и военачалници той успява да съсредоточи еднакви сили както във вътрешно – така и във външнополитически план. Негова голяма заслуга е, че кодифицирането на римското право в Corpus Iuris Civilis и, защото – макар в миналото законите да са в сила и в двете части на империята, чрез различните императори постепенно се образува джунгла от закони – та при него са синхронизирани и дори създава (в Константинопол и в Бейрут) училища за юристи.
Той е последният римски император, който опитва да подчини цялото Средиземноморие. През неговото управление започва преображението на късноантичната Източна Римска империя в ранносредновековна, която след векове учените наричат Византия. Посредством християнството, при него старото гръко-римско наследство става това, което сега разбираме под Византийска средновековна цивилизация...ОР+
sofiamuseum.bg
София – Българският Рим, Сердикийският Едикт и Вторият Вселенски Събор
Сердикийският Едикт, издаден от тракийският Император Галерий спасява Християнството
Едиктът за толерантността или още Сердикийския едикт е първия едикт в Европа, легализиращ християнството. До тогава християнството е подложено на гонение, като последователите му са били третирани по-лошо и от престъпниците.
Издаден е от името на римския император Галерий (роден в Сердика и тракиец по произход) и на съуправителите му августите Константин и Лициний (също тракийци) на 30 април 311 г в Сердика (днешна България).
Едиктът безусловно дава на християнството статут на „законна религия“, на вероизповедание признато и прието от Римската империя. Това е първият едикт легализиращ християнството, предхождащ Миланския едикт с две години. С него се дава молитвена свобода, отменя се инкриминацията на християнството, гарантира се сигурност на домовете и живота на изповядващите го като на останалите граждани в Римската империя.
Римският император Галерий, тракиец по произход, роден, живял и управлявал в Сердика
Първият официално признат християнски римски император Константин Велики (тракиец по произход) е управлявал дълго време от Сердика (днешна България).
Вторият вселенски събор в Сердика обявява Християнстово за официална религия
Сердикийски църковен събор 343г. Проведен в Сердика (днешна България ), във всички източници преди 9в. е известен като вселенски, събрал е най-голям брой църковни представители (според съвременни изследователи като доц.Веселина Вачкова) от тогавашните територии на Римската империя в Европа, Мала Азия и Африка. На този събор се обявява християнството за официална религия в Римската империя.
Римският император Галерий, тракиец по произход, роден, живял и управлявал в Сердика
Първият официално признат християнски римски император Константин Велики (тракиец по произход) е управлявал дълго време от Сердика (днешна България).
Вторият вселенски събор в Сердика обявява Християнстово за официална религия
Сердикийски църковен събор 343г. Проведен в Сердика (днешна България ), във всички източници преди 9в. е известен като вселенски, събрал е най-голям брой църковни представители (според съвременни изследователи като доц.Веселина Вачкова) от тогавашните територии на Римската империя в Европа, Мала Азия и Африка. На този събор се обявява християнството за официална религия в Римската империя.
За да обобщим двама императори, тракийци са хората, които правят християнството официална религия в римската империя и официалното место, където е осъществено спирането на гоненията на Християните и приемането на Християнството е Сердика, днешна София.
Поредица от императори родени, живяли и управлявали огромната Римска империя от Сердика (днешна България), като двама от тях са останали в историята като Велики – Константин и Юстиниан.
Сердика
Няма друг църковен събор с подобно вселенско представителство. Представете си 376 отци в какъв храм могат да се настанят, каквито са сведенията на Анастасий Велики и Сократ Схоластик за Сердикийският събор. Цифрата е доста по-голяма в сравнение с Първия Вселенски събор където присъстват 318 светци и другата голяма разлика е че на Сердикийския събор има много повече западни отци.
В науката вече се налага с голяма доза сигурност, че Събора е започнал 343 г. като пристигането на делегатите в Сердика започва още 342 г. Разбира се не трябва да забравяме, че всички събори по начало протичат в рамките на две години. Трябва да си представим тогавашните мащаби на Римския християнски свят и тогавашните средства за придвижване – един пример: от Сердика до Константинопол с императорката поща т.е с максимална бързина, се стига за 13 дни.
Според някои наши археолози като Марио Иванов, поне част от заседанията на Сердикийския да се водили в Базиликата, която се намира на сегашната софийска улица Мария Луиза. Тя е била с впечатляващи размери.
Голямата базилика в Сердика – 3D възстановка. Тя е разположена в центъра на града и датира от 4-6 в. сл. Хр.
Това е най-големият раннохристиянски храм открит по българските земи, както и е един от най-големите на Балканския полуостров. Обекти с подобни мащаби има единствено в Константинопол, днешен Истанбул, и последната столица на Римската империя – Равена.
Сердика/София в живота на Християнска Европа
Самият Сердикийски събор е едно велико събитие. Тук искам да отворя една скоба, за да кажа защо не се знае за него много: всеки софиянец знае, че има една малка уличка в София, наречена Съборна. Никой обаче не знае на какво е кръстена тази уличка – а тя е кръстена именно на Сердикийския събор.
Дори специалистите рядко си правят труда да погледнат в официалните издавания на томове посветени на Вселенските събори и да видят колко от големиоте авторитети и големите издатели на актовете на съборите (Харнак примерно) определят Сердикийският събор като вселенски. Освен това сердикийският събор е наречен вселенски във всички официални документи до 9 век.
Още нещо, което представлява интерес е, че почти всички западни църкви, които имат достатъчно стара християнска църква и която не може да по-стара от четвърти век (всеки иска да има по-древна църква, може би само ние българите все още не знаем, че го искаме… ), показвайки колко е велика тяхната църква споменават, че са участвали в Сердикийския Събор. Тези, които смятат, че са наистина изключително значими твърдят, че техният епископ се е познавал лично с Протоген Сердикийски.
Гледайки описаните по-горе знакови за историята на Европа събития и личности възникват някои въпроси. Като например: какво е станало с наследниците на хората участвали в тези събития, повечето от тях с тракийски произход? Изчезнали ли са безследно те, за да нямат никаква връзка с българската история и да не се изучават от българите – хората, които днес живеем по тези земи?
Още нещо, което представлява интерес е, че почти всички западни църкви, които имат достатъчно стара християнска църква и която не може да по-стара от четвърти век (всеки иска да има по-древна църква, може би само ние българите все още не знаем, че го искаме… ), показвайки колко е велика тяхната църква споменават, че са участвали в Сердикийския Събор. Тези, които смятат, че са наистина изключително значими твърдят, че техният епископ се е познавал лично с Протоген Сердикийски.
Гледайки описаните по-горе знакови за историята на Европа събития и личности възникват някои въпроси. Като например: какво е станало с наследниците на хората участвали в тези събития, повечето от тях с тракийски произход? Изчезнали ли са безследно те, за да нямат никаква връзка с българската история и да не се изучават от българите – хората, които днес живеем по тези земи?
И още един интересен въпрос: знаковите събития свързани с християнството случили се по нашите земи говорят за едно – значително разпространение на тази религия още от 3-4 в. Изчезнали ли са безследно тези християни, та България да приеме официално христянството чак 500 години по-късно 864 г. (според версията на официалната историография)?
Това е една уникална карта – очертаване на Сердикийски диоцез по времето на Сердикийски събор и след него. Виждаме пряко подчинени на сердикийския епископ -епископии. От тяхно име Протоген Сердикийски се подписва на Никейския Събор. Става много по-ясно защо тук се е състоял Сердикийския събор, защо тук се е издал сердикийския едикт и защо „Сердика е моят Рим“.
С отговорите на тези въпроси от дълги години се занимава доц.Веселина Вачкова. Ето нейната гледна точка.
Сердика, София, Средец и Българите
Не е нужно човек да е професионален историк да види устойчивата тенденция към повърхностно, анахронистично, непоследователно и дистанцирано на българската история от българския народ, който схваща редица факти, личности и събития, дори цели епохи в своето минали като „чужди“.
С отговорите на тези въпроси от дълги години се занимава доц.Веселина Вачкова. Ето нейната гледна точка.
Сердика, София, Средец и Българите
Не е нужно човек да е професионален историк да види устойчивата тенденция към повърхностно, анахронистично, непоследователно и дистанцирано на българската история от българския народ, който схваща редица факти, личности и събития, дори цели епохи в своето минали като „чужди“.
Без съмнение този феномен е породен от позицията на модерната историческа наука, в която употребата на определения като „гръцко“, „римско“, „византийско„, а дори и „тракийско“ – означават едно – небългарско. На пръв поглед тази логика изглежда не само ясна, а и честна с априорния си отказ от присвояване на чужди ценности и постижения.
Малцина обаче се замислят, че по тази логика българите се оказват не просто „честни“ и държащи само на своето автентично минало, а и един изумително „културно-непродуктивен“ народ: неговите градове са плод на „античния гръко-римски урбанизъм“, неговите архитектурни и живописни средновековни шедьоври са сгради, икони и стенописи в „типичен византийски провинционален стил“, неговата политико-религиозна доктрина е наложеното от Константинопол християнство, съпътствано с „внесения“ от Константинопол и впоследствие приспособен към местните нужди „византийски цезаро-папизъм“.
Накратко по тази логика всичко, което се е случвало по тези земи (в това число се е случвало и с решаващата роля на тукашните българи) преди магическите дати 681г. и 864г. т.е. преди създаването на Българската държава и учредяването на Българската църква – според официалната наука – независимо дали е свързано с политическата, военната или религиозно-културната история на Балканите, няма нищо общо с българите.
Един от най-добрите примери за действието на тази на разглежданата „честна“ логика и на логическите абсурди, които тя е в състояние да провокира, е съдбата на София от една страна като историческа реалност и от друга като историографска интерпретация.
Да навлязат малко по-смело в безличната „чужда“ Сердика и в българската историография. Както би могло да се очаква след казаното дотук, древният блестящ, космополитен град Сердика, чиято златна епоха 4-6 в., съвпада с „тъмните векове“ на българите на Балканите – не представлява интерес за българските историци.
Да навлязат малко по-смело в безличната „чужда“ Сердика и в българската историография. Както би могло да се очаква след казаното дотук, древният блестящ, космополитен град Сердика, чиято златна епоха 4-6 в., съвпада с „тъмните векове“ на българите на Балканите – не представлява интерес за българските историци.
Сердика се споменава за пръв път при управлението на Кан(ас) Крум. Тогава през 809 г. българите „превзели града“, „избили гарнизона“ и „разрушили стените му“ , а скоро след това му дали „славянското“ име „Средец“. Фактът, че по-голямата част от този гарнизон намерил убежище в лагера на Крум, спасявайки се от заповяданата от византиския император Никифор Геник екзекуция, не притеснява изследователите.
Още по-малко не ги притеснява твърдението на архелозите, че стените на Сердика не били разрушени, а поправени от българския владетел. По същата логика изобщо не се обръща внимание да се отбележи, че Сердика, Средица, Сръдъцъ и Средец означват едно и също „сърцевина“, „среда“, „средоточие“.
Следващият спорадичен интерес към Сердика възниква в контекста на войните между комитопулите и Василий II, като се акцентира изключително върху стратегическото значение на града без да се уточнява, че той е временно седалище на българската архиепископия и столицата на Аарон или например, че Кракра Пернишки не е местен войвода, а Сердикийски комит, защитаващ една от многобройните твърдини, обграждащи отвсякъде Сердика.
С падането на България под византийска власт се споменава и преименуването на града, който от „славянския“ Средец, станал ромейска „Триадица“, като се подминава дребната подробност, че според самите ромейски извори името „Триадица“ е не ново и „гръцко“, а старо и местно название (вероятно се има в предвид местното звучене на името „Срядица“, „Сръдъцъ“).
Градът отново бегло се споменава при управлението на царете Асен и Петър във връзка с пренасянето на мощите на св. Йоан Рилски, като се забравя, че заедно с мощите от Средец се пренася и благодатта, не само на църквата, но и на царството, понеже Петър се легитимира, приемайки името на светия Цар Петър, а Асен – това на българския небесен покровител Йоан – в изворите той устойчиво е наричан Йоан Асен, точно както и синът му известен в историографията като Йоан Асен II.
Фрагмент от „Карта на Дунав от Виена до Никопол (1692 г.)” на главния космограф на Венеция, Винченцо Мария Коронели.
Фрагмент от „Карта на Дунав от Виена до Никопол (1692 г.)” на главния космограф на Венеция, Винченцо Мария Коронели.
Визитната картичка на София е:
- място на Сердикийския събор;
- град, възстановен от Юстиниан;
- седалище на беглербейя;
- родно място на Св. Елена
Накрая на краткия списък със забележителни дати забележителни дати за Сардика-Средец–София идва някак изненадващо избирането на София за столица на Княжество България (1879 г.) станало заради стратегическите доводи на проф.Марин Дринов, изложени пред руското командване.
Аргументите на Дринов не са никак случайни понеже се основават на един прост факт, известен от векове на всички народи, живеели по тези земи – София е по средата не само на териториите на българите, считани от тях за исконно техни, а и в сърцето на Балканите. Този факт без съмнение е резултат и от развивалото се с векове мистично осмисляне на тукашните земи около свещеното си средоточие – Средец.
Той обаче е видим и с просто око за напълно непосветени чужденци като Ами Буе, който през 19в. безусловно заявява: „София е в центъра на Турция на кръстовището на поне 7-8 пътя“ или неговият сънародник и съвременник Жан Ришар, твъдящ че „София минава за столица на България …и е седалище на беглербея на Румелия (т.е София е Столица на европейските земи на Османската Империя).
Най-странното е, че чужденците не само виждат изключителното географско положение на София, но и знаят за историята ѝ доста повече от днешните софиянци.
Всички чужди пътешественици прекосили европейските земи на Турция, в периода 16-19в., централни за историята не само на града, но и за сложния процес в изграждането на християнската църква и държава: през 343 г. в Сердика заседава втори вселенски събор, свикан от синовете на Константин Велики, а през 6в. император Юстиниан Велики издига храма „Света София“, посветен на Божията Премъдрост, който съперничи по великолепие на едноименната Константинополска църква.
По-изкушените автори споделят мнението си, че Юстиниан продължава едно преференциално отношение към Сердика, установено още от времето на Константин Велики (4в.).
Император Константин не само отдавал почит на родния си край (Константин е роден вероятно в Ниш, а майка му Света Елена никак не е изключено да родена в Сердика), а се е съобразявал със славата на града, чиито пръв архиепископ е един от христовите апостоли – Климент (бъдещият папа св.Климент Римски, чието име съвсем не случайно ще приемат мнозина български църковни дейци и чиито мощи съвсем не случайно според преданието са открити от св.Константин Кирил Философ).
Света Елена, майката на Свети Константин Велики.
И двамата са тракийци
Тук задължително трябва да се обърне внимание, че Елен(нин)ски базилики има само на две места в Европа – на седемдесетина километра източно от София, където без съмнение дълго време е пребивавала св.Елена (впрочем на някои стари карти София е отбелязвана изрично не само като място на Втория Вселенски Събор и на Юстиниановата „Света София „, а и като рождено място на света Елена) и в Рим, където според преданието Константиновата майка е погребана.
Този изключително показателен факт не само, че не е коментиран, но изобщо не е известен, понеже у нас се популяризира „тракийската легенда“, за един елен, който идвал да пие вода на мястото и дал името на църквата, а през 12 в.
Римската Еленинска базилика (Basilica Heneliana) e преустроена и преименувана и днес е известна като една от седемте поклоночески църкви в Рим -Santa Croce in Gerusalemme (Светият Йерусалимски Кръст).
Ако има нещо знаменателно, което чуждите пътешественици не са знаели, а днешните софиянци, най-вече около тържествата 130-годишнината от обявяването на София за столица, са чували е, че Константин Велики е наричал града „Моя Рим“.
Ако има нещо знаменателно, което чуждите пътешественици не са знаели, а днешните софиянци, най-вече около тържествата 130-годишнината от обявяването на София за столица, са чували е, че Константин Велики е наричал града „Моя Рим“.
Въпреки това знание обаче, едва ли някой средностатистичен столичанин си дава сметка, че това пристрастие на императора до днес е белязало топонимията на софийските околности. Така например Костенец и Костинброд въплащават паметта не за големи битки с много жертви (както масово се обясняват подобни имена), а за продължителното резидиране на Константин в тези краища. Конкретно що се отнася до Костинброд можем само да съжаляваме, че археолозите все още не са разкопали, а историците все още не са популяризирали един от най-забележителните архитектурни паметници, не само на Балканите, но и в Европа – Константиновият дворец.
Автори
Автори
Българската Асоциация и Доцент Веселина Вачкова
Благодарим Ви, че прочетохте статията и се интересувате от Българските корени и Българската История. Помогнете ни, като я споделяте чрез вашите познати, като станете наш Патрон.
Ако имате предложения, желаете да публикуваме Вашите авторски статии или искате да се включите в Обединението на Българите по света и повдигането на България ни пишете на bulgarianassociation@gmail.com
Прочетете какви са нашите цели нашите цели. Вижте и част от нашите идеи как всеки един от наш може да помогне на България Днес.
Пишете ни с предложения как може да помогнем на България и да се обединим Българите по света и най-важното Действайте. Нека с примера си покажем на другите.
Време е да си припомним какви сме били. Време е отново да се върнем към корените си и нашите традиции, защото само така ще си върнем България.
Благодарим Ви, че прочетохте статията и се интересувате от Българските корени и Българската История. Помогнете ни, като я споделяте чрез вашите познати, като станете наш Патрон.
Ако имате предложения, желаете да публикуваме Вашите авторски статии или искате да се включите в Обединението на Българите по света и повдигането на България ни пишете на bulgarianassociation@gmail.com
Прочетете какви са нашите цели нашите цели. Вижте и част от нашите идеи как всеки един от наш може да помогне на България Днес.
Пишете ни с предложения как може да помогнем на България и да се обединим Българите по света и най-важното Действайте. Нека с примера си покажем на другите.
Време е да си припомним какви сме били. Време е отново да се върнем към корените си и нашите традиции, защото само така ще си върнем България.
Почитайки нашите предци и интересувайки се от миналото си, фолклора си, традициите ни, повдигайки нашия морал и любов към България – само така можем да черпим сили от източника, от който са пили и нашите велики царе. Но това няма да стане лежейки пред телевизора на по ракийка, в чалготеката следвайки ниските си страсти, прекланяйки се пред чужди идоли и пред парите.
Огледайте се и помислете, какво можете да направите за България днес, в този момент. Как можете да сте полезни на Вашия квартал и на нуждаещите се сънародници.
Огледайте се и помислете, какво можете да направите за България днес, в този момент. Как можете да сте полезни на Вашия квартал и на нуждаещите се сънародници.
Запомнете, че животът не се мери по това какво прави човек за себе си, а какво прави за отечеството си и за своя народ...ОР+
1700 ГОДИНИ СЕРДИКИЙСКИ ЕДИКТ ЗА ВЕРСКА ТЪРПИМОСТ
В редакцията се получи писмо от видни учени и интелектуалци в подкрепа на честването на хилядолетния юбилей.
Поместваме текста на писмото на учените до редакцията:
Годишнината от Сердикийския едикт на император Галерий (който управлява съвместно с август Лициний и цезарите Константин и Максимин) е мотивация за изява на професионалистите, предизвикателство за медиите и изненада за читателите.
Дълги години честванията на годишнини бяха ограничени в рамките на доминиращата идеология и това изолира гражданството от знанието за значими, макар и отдалечени във времето герои и събития.
Историците, археолозите, лингвистите, изучaващи Късната античност и Ранното средновековие познават документите, познават и публикациите, изясняващи и тълкуващи фактите, но наблюденията, изводите от техните изследвания, често остават непопулярни за широката публика.
Инициативата за честване 1700 годишнината от издаването на Сердикийския едикт за верска търпимост на Галерий предизвиква истинско вълнение сред специалистите, защото е парадокс, свидетелстващ за разчупване на изкуствено наложената рамка за припознаването на културните и историческите феномени като „свои” и „чужди”.
Нещо повече. Това е изключителен повод за корекция на насложилите се през годините многобройни въпросителни и грешки в периодичния печат, а и в учебниците, свързани както със случилото се в Сердика през 311 г., така и с всички последвали събития.
Инициативата на Гражданско сдружение „Сердика Сакра”, участието на Софийска голяма община начело с кмета на София Йорданка Фандъкова, присъединяването и на други институции, като Министерството на културата, Съюза на архитектите, УАСГ, НДК и др. като че ли вече предопределя една мащабност и значимост.
Инициативата на Гражданско сдружение „Сердика Сакра”, участието на Софийска голяма община начело с кмета на София Йорданка Фандъкова, присъединяването и на други институции, като Министерството на културата, Съюза на архитектите, УАСГ, НДК и др. като че ли вече предопределя една мащабност и значимост.
Предвид досегашното подценяване на събитието и неговата изключителна както универсална, така и локална значимост, се налага и една по-обоснована аргументация на въпроса: Защо честването на 1700 г. от издаването на Едикта на търпимостта и дискусиите около видимите и до днес последици от този Едикт, е най-естествено и логично да се организират в София. Основни аргументи за това са:
1) Този Едикт е изключителен цивилизационен акт. Фактически той е единствен по рода си документ, формулиращ идеята за религиозна търпимост /толерантност/ и прекратяващ антихристиянските гонения в Римската империя. Текстът му е изцяло запазен на латински и гръцки език съответно в „За гибелта на гонителите” на Луций Цецелий Лактанций (cap. XXXIV) и в „Църковната история” на Евсевий Кесарийски (lib. VIII. cap. 17).
Така нареченият „Милански едикт” от 313 г. е подложен на критика в научната литература още от 1880 г., а от 20-те г. на 20 в. има серия сериозни публикации за уникалната значимост на Галериевия едикт от 311 г.
2) Галериевият едикт е издаден в Сердика. Този факт, зад който още през 1907 г. застава авторитет от ранга на Дюшен с категоричното: „едиктът без съмнение е издаден в Сардика”, е масово познат и интерпретиран в международната научна общност. Това се отразява в наложилия се от преди десетина години термин „Сердикийски едикт” или, в най-компромисния вариант – „Едиктът, издаден в Сердика и промулгиран в Никомидия”. За локализацията на събитието свидетелстват като споменатите църковни историци Лактанций и Евсевий, така и авторите, подробно описали биографията на император Галерий – Евтропий, Валесианския Аноним, (Псевдо) Аврелий Виктор, Йордан, Блажени Йероним и др.
3) Авторът на Едикта – император Галерий, е роден и починал в Сердика – безспорен факт, изрично подчертаван във всички извори от 4-6 век и от всички изследователи на този период в църковната и светската история. Биографичните данни за Галерий в случая са особено важни, понеже Едиктът е издаден в Сердика дни преди смъртта на императора и отразява характерния духовен климат не само на епохата, а и на региона.
Галерий, както и създателят на Тетрархията – Диоклетиан, дълго време е бил гонител на християните. В сухите сведения обаче, едва ли може да се усети психологията и драмата на онези времена. Всъщност Галерий е зет на Диоклетиан, а съпругите и на двамата, т.е. жената и дъщерята на Диоклетиан, са били християнки.
1) Този Едикт е изключителен цивилизационен акт. Фактически той е единствен по рода си документ, формулиращ идеята за религиозна търпимост /толерантност/ и прекратяващ антихристиянските гонения в Римската империя. Текстът му е изцяло запазен на латински и гръцки език съответно в „За гибелта на гонителите” на Луций Цецелий Лактанций (cap. XXXIV) и в „Църковната история” на Евсевий Кесарийски (lib. VIII. cap. 17).
Така нареченият „Милански едикт” от 313 г. е подложен на критика в научната литература още от 1880 г., а от 20-те г. на 20 в. има серия сериозни публикации за уникалната значимост на Галериевия едикт от 311 г.
2) Галериевият едикт е издаден в Сердика. Този факт, зад който още през 1907 г. застава авторитет от ранга на Дюшен с категоричното: „едиктът без съмнение е издаден в Сардика”, е масово познат и интерпретиран в международната научна общност. Това се отразява в наложилия се от преди десетина години термин „Сердикийски едикт” или, в най-компромисния вариант – „Едиктът, издаден в Сердика и промулгиран в Никомидия”. За локализацията на събитието свидетелстват като споменатите църковни историци Лактанций и Евсевий, така и авторите, подробно описали биографията на император Галерий – Евтропий, Валесианския Аноним, (Псевдо) Аврелий Виктор, Йордан, Блажени Йероним и др.
3) Авторът на Едикта – император Галерий, е роден и починал в Сердика – безспорен факт, изрично подчертаван във всички извори от 4-6 век и от всички изследователи на този период в църковната и светската история. Биографичните данни за Галерий в случая са особено важни, понеже Едиктът е издаден в Сердика дни преди смъртта на императора и отразява характерния духовен климат не само на епохата, а и на региона.
Галерий, както и създателят на Тетрархията – Диоклетиан, дълго време е бил гонител на християните. В сухите сведения обаче, едва ли може да се усети психологията и драмата на онези времена. Всъщност Галерий е зет на Диоклетиан, а съпругите и на двамата, т.е. жената и дъщерята на Диоклетиан, са били християнки.
С други думи – тези двама първи мъже на Римската империя са издавали закони срещу християните в Империята, но са допускали християнския бог в домовете си!
Сложността на ситуацията е занимавала не едно поколение историографи, които са влагали в коментарите си визията и на собственото си поколение, и на личния си ангажимент към църквата. Изворите по-нататък говорят за разболяването на Галерий от неизлечима болест, което довело до рязката промяна в поведението му и вземането на решение за издаване на Едикта.
Възможно е – подобна е и съдбата на Апостол Савел-Павел, според Светото Писание.
За съвременната християнска култура е важно, че Сердикийският едикт от 311 г. е институционалното решение, с което се отваря път на Християнството за свободно изповядване и разпространение. А за гражданите на съвременна София е важно, че това събитие, този личностен прийом и този административен акт са се случили тук, на мястото, където те живеят днес.
Подписваме се и приветстваме идеята за честването, защото спомените за важните събития в историята на човечеството облагородяват, каляват и възпитават, формират цивилизованост и мъдрост в
съвременността...ОР+
За съвременната християнска култура е важно, че Сердикийският едикт от 311 г. е институционалното решение, с което се отваря път на Християнството за свободно изповядване и разпространение. А за гражданите на съвременна София е важно, че това събитие, този личностен прийом и този административен акт са се случили тук, на мястото, където те живеят днес.
Подписваме се и приветстваме идеята за честването, защото спомените за важните събития в историята на човечеството облагородяват, каляват и възпитават, формират цивилизованост и мъдрост в
съвременността...ОР+